Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (36)

XXXIII

След първата си среща Жана и господин Жиро се виждаха ту в една, ту в друга къща почти всеки ден. Жана изпитваше сестринска привързаност към Максим и безкрайно доверие. Никой не се учудваше, когато ги видеше заедно — милосърдието, което ги свързваше, не предизвикваше съмнение. Селяните ги поздравяваха почтително и ги уважаваха.

Жана наивно разпитваше лекаря за неговото минало, за майка му.

— Колко ми се иска да се запозная с нея! — замислено промълви девойката веднъж.

Максим трепна.

— Надявам се, няма да се учудите, госпожице, че двамата с мама често говорим за вас… Тя ви се възхищава и също много би искала да ви види.

— Но как да се срещнем? — попита Жана.

— Ако желаете, мога да докарам мама да ви посети в замъка.

— Не, не бива да я безпокоите заради мен… Не е ли по-добре аз да дойда в Рансей?

— Няма никаква пречка. Кога бихте желали да ни гостувате?

— Утре, ако нямате нищо против.

— Мама ще бъде много доволна — рече Максим и леко поруменя.

На другия ден Жана в компанията на доктора се запъти към село Рансей, където още не беше ходила. То имаше около шестстотин жители; къщата на лекаря бе точно срещу черквата в центъра на селото, на площада, заобиколен от клонести липи. Къщата бе много хубава и показваше, че покойният й собственик е ценял удобното си жилище.

Госпожа Жиро явно бе очаквала посещението на девойката, защото още с появата й слезе по стълбището и я посрещна пред входа на градината. Майката на Максим бе наглед към шейсетгодишна, но всъщност бе пет години по-млада. Лицето й не беше красиво, но издаваше спокойна доброта.

Синът й я представи на госпожицата.

— Щастлива съм да се запозная с вас — сърдечно се обърна госпожата към своята гостенка, — моля, заповядайте в скромния ни дом.

Максим усмихнат слушаше думите на майка си. Госпожа Жиро хвана Жана под ръка и я поведе да й покаже къщата. В приятната трапезария имаше фруктиера с плодове, кана с мляко и домашен плодов сладкиш.

— Доста път сте изминали от Вертфейл до Рансей — рече госпожа Жиро, — а времето е топло, макар че е късна есен. Надявам се, госпожице Жана, че няма да откажете да споделите скромната ни закуска.

— Никак няма да откажа — с присъщата си непосредственост възкликна Жана, — не смеех да ви призная колко ожаднях из пътя! С удоволствие ще опитам от всичко!

Госпожа Жиро просия радостно, Максим нежно се бе загледал в Жана.

Докато след закуската госпожа Жиро обясняваше на Жана какво се надяват да получат следващата година от плодовете на градината, Максим отряза последните, вече бледи рози, и ги върза в букет.

Младата девойка прие цветята без колебание, без да сведе простодушните си очи и свежото й лице не усили руменината си.

— Благодаря, мили докторе — каза тя. — Тези рози много ще украсят стаята ми. Във Вертфейл нямаме такива.

Жана целуна госпожа Жиро, благодари за радушното посрещане, помоли да й върнат визитата с посещение в замъка и двамата с доктора излязоха.

След около час Максим се завърна в къщи смутен, развълнуван, почти мрачен.