Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (48)

XLV

Ще оставим сега граф и графиня дьо Горд, за да се видим отново с тях по-късно, и ще прекрачим през отрязък от време, равняващо се на няколко месеца. Ще се озовем в Орлеан през първите дни на септември, където маркиз дьо ла Тур дю Роа откриваше ловния сезон. Маркизът притежаваше обширни гори покрай Лоара; за дивеча в тях се полагаха специални грижи и той се охраняваше за тези именно дни на голям лов. Гостите и домакинът се настаняваха за около седмица в орлеанския замък, където денем ловците разпалено преследваха дивеча, придружавани от дамите, яздещи по примера на домакинята или следващи съпрузите и братята си в открити каляски. След вечерята пламваха весели импровизирани балове и продължаваха до късно през нощта.

На петия ден от лова за маркиза бяха определени два коня: за сутринта Орион и за след обеда — Блейк Девил. Вторият бе наскоро купен от Англия, беше известен бегач, спечелил няколко награди на конни състезания. Този кон напълно заслужаваше името си — Черния дявол; бе с неочаквани реакции, нервен, понякога твърде изненадващо се препъваше; така поне твърдеше английският коняр, който го беше докарал в замъка.

Тръбите екнаха въодушевено и ловците се устремиха напред по алеята. Лазарин яздеше начело на своята Нора; широкополата й шапка с развяващ се воал бе сякаш пътеводната звезда на цялата шумна компания. Маркизът пришпори Блейк Девил и бързо се озова начело до маркизата. Към двайсетина минути яздиха рамо до рамо, когато неочаквано от храстите изскочи заек и се хвърли в краката на Блейк Девил, който уплашен отскочи встрани. Маркизът не трепна в седлото, но недоволен от коня, го плесна с камшика.

Несвикналият на наказания Блейк Девил сякаш се разбесня, рязко се втурна напред и препусна презглава. „Жозеф се оказа прав — си рече маркизът, този кон е много нервен; но нека препуска, из този край на гората няма опасни места, бързо ще се измори и ще му омръзне.“ И маркизът остана спокоен върху коня, като се любуваше на бързия му бяг. Блейк Девил продължаваше със същата скорост; този път през гората бе дълъг към трийсетина километра — ако излезеше извън гората, конят можеше да се натъкне на някакви препятствия… Тъкмо тогава маркизът видя трима селяни, които се зададоха насреща с брадви на рамо.

— Застанете на пътя — извика маркизът — и спрете коня, той се уплаши!

Дърварите познаха маркиза и преградиха пътя; когато Блейк Девил ги наближи, се втурнаха да го хванат за юздата, но пъргавият бегач отскочи встрани и препусна по тясна горска пътека. След стотина крачки се видя отсечено дърво, паднало напреко на пътеката, малко по-нататък — още две. „Дано Бог ме закриля — си рече Робер, — защото вече работата става сериозна.“ Блейк Девил прескочи първото препятствие без всякакво усилие, след него и второто, макар че разстоянието между двата дънера бе доста малко. Остана третото дърво и нататък пътят бе свободен. Робер заби шпори в хълбоците на коня, за да го принуди да скочи по-високо. За беля обаче задните му копита се закачиха за дебел клон на дървото и конят се стовари заедно с ездача…

Нито човекът, нито конят можаха да се надигнат.

Блейк Девил си бе строшил гръбнака. Маркиз дьо ла Тур дю Роа лежеше в безсъзнание до животното.

Дърварите, видели злощастната случка, се завтекоха по пътеката, за да помогнат на маркиза. Когато стигнаха до него, се убедиха, че той е мъртъв. Единият от дърварите се завтече да пресрещне ловния кортеж, останалите двама се заеха да освобождават краката на маркиза, затиснати от коня.

Дърварят тичаше срещу ловците и размахваше ръце. Първа до него спря Лазарин; досега тя не се бе обезпокоила за маркиза, сигурна в ездаческото му майсторство. При съобщението, че маркизът е ранен и в безсъзнание, тя извика от уплаха. Приближиха се и останалите ловци; жестокото известие ги покруси — всички обичаха гостоприемния, щедър и сърдечен маркиз. Един от ловците препусна напред, за да се опита да окаже някаква помощ.

Когато кортежът стигна до мястото на злополуката, дърварите бяха привдигнали тялото на маркиза и го бяха опрели седнал до едно дърво. Маркизата едва не припадна: в тази поза пострадалият изглеждаше още по-ужасно, както бе оборил глава на гърдите и бе отпуснал ръце безжизнено на земята. Маркизата, обляна в сълзи, скочи от коня и се завтече към мъжа си, стисна ръката му.

— Не е умрял! — извика тя разтреперана. — Ако беше мъртъв, ръцете му щяха да са студени… а те са съвсем топли! Жив е! Ще го спасим!

Всички решиха да бъде откаран в Орлеан; единственото подходящо превозно средство, което можеше да му осигури сравнително спокойно пътуване, беше фургонът с провизиите.

Повиканите лекари пристигнаха бързо в замъка. Лазарин седеше бледа до постелята на съпруга си и очакваше тяхната присъда. Лекарите единодушно признаха, че маркизът е още жив, но положението му е безнадеждно — конят с тежестта си бе пречупил гръбнака му. От минута на минута сърцето му биеше все по-слабо.

— Госпожо — обърна се единият от лекарите към Лазарин, — моля ви, излезте от тази стая.

— Но защо? — попита, обляна в сълзи, младата жена.

— Защото краят е неизбежен и, уви, ще настъпи твърде скоро.

— Ще остана тук — отговори Лазарин, — защото тук ми е мястото.

— Възхищавам се на мъжеството ви, госпожо… Но бях длъжен да ви предупредя. Освен това трябва да кажа още нещо: маркизът беше добър християнин. Не ще е излишно присъствието на свещеник.

Само след петнайсетина минути свещеникът задъхан изтича по стълбището към спалнята на маркиза. Той шепнешком прочете молитвите и опрости греховете на маркиза, който не дойде в съзнание. След още няколко минути маркиз Робер дьо ла Тур дю Роа издъхна.

Лазарин остана вдовица…