Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (138)

XXVII

Отровителката понесе справедливото си наказание.

Смъртта й обаче поставяше граф дьо Горд в доста сложно положение. Преди всичко трябваше да скрият от Жана гибелта на сестра й, за да я избавят от вълнението, което може да влоши нейното състояние. Освен това полицията безспорно щеше да се заинтересува от внезапната смърт на здравата деветнайсетгодишна девойка. Графът и докторът се заеха да обсъждат положението.

Влезе Женевиев. Тя сепнато погледна покойницата, но като узна какво се беше случило, само рече:

— Който вади меч, от меч умира — така се казва в Светото писание.

Двамата с Максим с усилие преместиха умрялата върху леглото. Женевиев обаче категорично отказа да положи разпятието върху гърдите й.

Тримата присъстващи в стаята на Рене потиснати замълчаха. След малко Женевиев попита:

— Какво да кажа на хората в замъка?

— Нито дума за сега. Ще заключим тази стая, да не влезе случайно някой.

След малко се пробуди и Жана. До леглото си видя граф Раул и Женевиев.

— Отново съм заспала! — рече учудено тя. — Нали трябваше в три да взема лекарство?

— Не искахме да те будим — отвърна графът. — Докторът ей сега ще ти донесе ново, което е приготвил в аптеката.

— Ами Рене къде е?

— Внезапно вдигна температура — каза Раул. — Може да се е простудила, но се страхувам да не е шарка — из околността тук-там се появиха заболявания, а болестта е доста опасна. Наложи се да легне и докторът настоя известно време да не излиза от стаята си.

— Дано не е нещо сериозно — рече Жана. — Шарката понякога е смъртоносна!

— Едва ли и този път — помъчи се да я успокои графът. Жана повярва и на другия ден никак не се учуди, когато й казаха, че заболяването на Рене наистина се оказало шарка.

Същата сутрин графът нареди да му оседлаят коня и само за около час пристигна в Орлеан. Там остави коня си в конюшнята на хотела и побърза да навести орлеанския прокурор, но не в съда, а в жилището му.

Прокурорът бе високообразован млад мъж, състудент на Раул от университета.

— Какво ви води в това ранно утро при мен, приятелю? — разтревожен попита прокурорът, като стисна ръката на графа. — Дано не се е случило нещо неприятно!

— Идвам при вас не толкова като при прокурор, колкото като при свой приятел — отговори граф дьо Горд — и ви моля да спасите доброто име на две семейства.

— Значи се отнася до нещо много сериозно?

— За крайно важно… за престъпление.

— Внимавайте! — отвърна младият прокурор. — Нищо на света, дори приятелството, не може да спре работата на правосъдието.

— Божият съд вече се състоя… Вчера убиецът умря — промълви Раул.

Прокурорът впери проницателен поглед в Раул и след минута каза:

— Говорете, приятелю, слушам ви, и ако е възможно да ви бъда полезен, можете да разчитате на мен.

Граф дьо Горд разкри пред своя състудент всичките подробности на драмата, разиграла се в Дома му. Прокурорът не скри дълбокото си вълнение и истинска почуда. Когато графът замлъкна, той каза:

— Добре сторихте, че дойдохте при мен. Искам да ви успокоя — върнете се в замъка; чудесно ви познавам и вярвам на всяка ваша дума. Прав сте, че Върховният съдник на делата ни се е намесил, и вече няма място за човешкото правосъдие в тази семейна драма. Няма да възбуждаме следствие. Пръснете вест за естествения край на вашата балдъза — например от внезапна болест. Никой от полицейските и съдебните власти няма да изрази съмнение. Надявам се да спасите графинята, на която с такова удоволствие съм гостувал неведнъж. Предайте й моите сърдечни благопожелания.

Раул от сърце благодари на приятеля си и вече по-спокоен си тръгна към къщи. Сега го тревожеше само мисълта за Лазарин — ако пристигнеше днес и попиташе за Рене, какво щеше да й отговори? Нима и на нея трябваше да обясни това, което бе разказал на прокурора?

За щастие тревогата му се оказа напразна. Към дванайсет слуга от замъка ла Тур дю Роа донесе писмо от маркизата, в което се казваше, че внезапно възникнали причини я принуждават да замине веднага за Париж и че тя моли всеки ден да й съобщават какво е състоянието на Жана.

Раул си отдъхна.

Женевиев каза на слугите, че госпожица Рене неочаквано се разболяла от шарка, че е доста зле и докторът се мъчи с всички сили да я спаси.

На другата сутрин никой не се учуди, като узна за смъртта на девойката. Всички се мъчеха само да скрият вестта от графинята, за да не я разтревожат.

Женевиев сама се погрижи за тялото на покойницата. Погребението премина съвсем тихо и скромно. Присъстваха само господарите и слугите от замъка дьо Горд. Никой от прислугата не обичаше Рене и дори не си даде труда да се престори на тъжен.

Само Жана не знаеше нищо и все питаше за здравето на болната си сестра.