Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (3)

III

Както и сутринта, старият слуга почтително отведе Марсел до стаята и попита:

— Да запаля ли свещниците?

— Няма смисъл, веднага си лягам.

— Тогава ви желая лека нощ, господине.

Слугата остави свещта върху камината.

„Чудесно ще си отспя — помисли си офицерът, като хвърли оглед на грамадния креват, също стил Луи XIII. — Ужасно ми е горещо, ще трябва да отворя вратата на балкона; тъкмо ще изпуша и една пура навън.“

Марсел извади пура от табакерата си и понечи да я запали, когато внезапната поява на жена иззад завесата към тоалетната стая го спря. Тази жена, а може би млада девойка, бе на около двайсет години. Облеклото й на камериерка не можеше да помрачи сияйната й хубост. Стегнатият корсаж на черната й рокля очертаваше тънка талия и грациозна фигура. Къдравата й коса с цвета на мед се подаваше изпод мъничкото бяло боне с черна панделка. Големите й зелени очи гледаха внимателно изпод кадифените вежди, очертаващи се върху нежната й розова кожа, полуразтворените алени устни разкриваха дребни бели зъби.

Необикновената хубост на девойката порази Марсел: колко решително бе влязла тя в късната нощ при непознатия гост! Но явно се смущаваше — подносът със сребърна чаша и две бутилки венецианско вино трепереше в ръцете й.

— Какво има, госпожице? — можа само да каже Марсел.

Младата девойка отвърна решително:

— Дойдох да поправя грешката на стария Доминик… и ви донесох това.

Тя остави подноса върху масата. Марсел се усмихна.

— Как узнахте — попита я той, — че Доминик е допуснал толкова ужасна грешка?

— Забелязах пропуска му, защото аз приготвих постелята на господина.

„Значи тази красавица е изчакала всички да си легнат, за да влезе при мен — си рече Марсел. — Ако бях по-лекомислен…“ И попита на глас:

— Как се казвате, мило дете?

— Мариет, господине, на вашите услуги.

— Каква сте в този замък?

— Главната камериерка, господине.

Девойката стоеше пред него със сведени очи. След кратко мълчание тя добави:

— Разбирам, господине, че ви обезпокоих… Май не биваше да идвам… ей сега си отивам.

Обаче не се помръдна от мястото си и остана все така с наведен поглед.

Марсел разпалено възрази:

— Чудесно сторихте, че дойдохте… Колко ме зарадвахте! И сте много хубава! Сигурно често ви казват това?

Девойката не отговори.

— Защо мълчите?

Отново никакъв отговор. „Поразен съм! — си рече Марсел. — Тя не иска да говори. Може би трябва да действам.“ Той хвана ръката на Мариет и я покри с целувки.

— Дивна ръка! — извика той. — Какви дълги пръсти… с изящни нокти… Маркиза би завидяла на нежната ви кожа!

Камериерката си дръпна ръката и я скри под престилчицата. Марсел се приближи до нея и я прегърна през талията. Девойката цялата потрепери в ръцете му. Марсел се обезпокои и я пусна.

— Нима се страхувате от мен?

— О, не… — едва чуто избъбри девойката.

— Защо треперите?

— Не зная.

— Обичате ли някого, Мариет?

Камериерката отрицателно поклати глава.

— Искате ли аз да ви обичам?

— Шегувате се… но не ме обичате, нали?

— Обичам ви, Мариет! Да, кълна се, обичам ви… — Марсел не лъжеше, в тази минута той наистина я обичаше.

Необикновеното приключение и дивната хубост на тази девойка го бе замаяла.

— Заклех ви се — продължи той. — Вярвате ли, че ви обичам? И без да чака отговор, я притисна силно към себе си. Мариет се отскубна и застана до камината. След минута колебание бавно се приближи отново и прошепна:

— И аз ви обичам… затова дойдох.

 

 

Когато се събуди на сутринта, Марсел видя, че през пролуките на завесите проникваха слънчеви лъчи. Погледна наоколо… бе сам. Надигна се, хвърли поглед към масата — подноса го нямаше.

„Сънувал съм — си рече той с въздишка. — Ако можеше всяка нощ да ми се присънва все този сън!“

Вън се чу шум от колела. Великолепна карета излизаше през широко разтворената врата, следвана от друга, вероятно с багажа. Дворната врата се затвори и тишината се възстанови.

Марсел влезе в тоалетната стая. Първото, което забеляза, беше бялото боне с черната панделка.

— Значи не е било сън! — възкликна високо той. — Мариет съществува.

Хванал в ръка малкото боне, Марсел Ложие го гледа няколко секунди, пламнал от вълнение. Притисна го до устните си, но след миг си рече: „Колко съм смешен! Мога ли да вземам на сериозно чувствата на една камериерка?“

Но след минута размисъл добави полугласно:

— Защо не? Какво си въобразявам аз, големият благородник! Мариет е сред най-хубавите девойки, които съм срещал в живота си. Маркизата сигурно е истинска красавица, щом не се страхува да държи до себе си такова омайно създание. Тази нощ завинаги ще остане в паметта ми…

След този монолог Марсел взе внимателно бонето, грижливо го уви в лист хартия и го постави върху дъното на куфара, където се пазеха изсъхнали цветенца, дамски ръкавици, визитни картички и писма. Като затваряше куфара, Марсел философски рече:

— Всички жени са равни пред любовта.

След половин час старият слуга му донесе чаша с горещ шоколад.

— Добре ли прекарахте нощта, господине? — попита той.

— Чудесно — отговори поручикът — и още щях да спя, ако не ме беше събудил шумът на каретата.

— Каретата и другата пътна кола бяха приготвени от снощи… Госпожа маркизата замина — обясни Доминик, — ще прекара първите месеци на траура в извънградския замък.

— Сама ли замина госпожа маркизата?

— Прислугата я последва с пътната кола. Впрочем постоянно живеем в извънградския замък, тук дойдохме за няколко дни…

След кратко колебание Марсел пророни безразлично:

— Сигурно и камериерките заминаха заедно с маркизата.

Доминик го погледна учудено:

— Разбира се, господине — и продължи: — Защо ми оказвате честта да питате за тях?

— Просто така… случайно — избъбри младежът и поруменя. — А далеч ли е оттук извънградският замък?

— На трийсетина километра, към два часа път. Покойният маркиз държеше прекрасни коне, господине. Много ги обичаше и това стана причина за катастрофата!

И старият слуга избърса очите си с ръка.

— Сигурно и другият замък е много хубав?

— О, великолепен е! Най-хубавият покрай Лоара… Строен е от най-известния архитект на осемнайсети век… А паркът! Представлява петстотин декара гора, цялата оградена. Пълна е с елени и сърни. Ами фермите! Ами ливадите! Владенията на замъка носят в най-неплодородни години по седемдесет и пет хиляди франка доход.

— Значи маркизът е имал голямо богатство?

— Грамадно, господине. Годишният му доход надминава триста хиляди.

— Но няма деца, така ли?

— Уви!… Това бе единствената му мъка. Ако не беше си отишъл толкова внезапно от този свят, сигурно щеше да има. Биха му завидели много младежи, господине.

— Знаете ли кой наследява богатството му?

— На другия ден след внезапната му смърт бе отворено завещанието, но не зная със сигурност какво пише в него. Както ми се струва, маркизата го наследява. Той безумно обичаше жена си.

— Разправят, че госпожа маркизата е хубавица?

— Прави са… Едва ли има друга като нея. Покойният ми господар не щеше да чуе за женитба до шейсет и петгодишната си възраст, а се ожени за маркизата по любов.

— Маркизата си замина; дали ще е удобно в нейно отсъствие да разгледам гостните на замъка?

— Нищо по-лесно, господине. Почти всички чужденци, които посещават Орлеан, предпочитат нашия замък пред местния музей, уверявам ви. Когато господарите ги няма, се разрешава на вратаря да показва колекциите. Кога ще желаете да разгледате замъка?

— Сутринта ще отскоча до полка, ще се върна към девет.

— Ще ви очаквам, господине.

Не ще можем да опишем подробно всичко, каквото се намираше в гостните на партера, завършващи в единия край с овална стая за игра на карти. Ще споменем само, че всичко в тях, от старинните мебели до бронзовите украшения, до китайските вази и порцелана, беше удивително красиво и изящно. Много далеч от истинската цифра бяха хората, които оценяваха колекциите на маркиза с милион.

Марсел прекара два часа в трите гостни, като минаваше от предмет на предмет. Накрая остана да посети само овалната стая и той се запъти натам.

До грамадната камина от червен мрамор бе поставен мъжки портрет в цял ръст. Той изобразяваше висок мъж с горда осанка, в костюм за езда, с шпори и камшик в ръката. Лицето на неизвестния мъж бе красиво, с аристократични черти и изглеждаше младо въпреки снежнобялата коса и мустаци.

— Маркиз дьо ла Тур дю Роа ли е? — попита Марсел своя придружител.

Старият слуга само кимна с насълзени очи.

— Е, сега разбирам! Жена му е можела да го обича въпреки бялата му коса. Маркизът изглежда доста млад. Кога е правен портретът?

— Почти преди година. От другата страна трябваше да виси портретът на маркизата.

Марсел бързо погледна натам. На стената нямаше нищо.

— Извинете, господине, нейният, портрет остана върху статива. И Доминик посочи статива от черно дърво, заметнат със зелена тафта.

— Може ли да го видя?

— Защо не? Тогава сам ще се убедите, че приказките за красотата й не са преувеличени.

И Доминик дръпна плата.

Лицето на Марсел мъртвешки пребледня; той се олюля като човек, на когото са нанесли внезапен удар. Питаше се дали не си е изгубил ума. И имаше защо…

Един поглед бе достатъчен, за да се убеди, че госпожица Мариет и маркиза дьо ла Тур дю Роа, камериерката и знатната дама — са едно и също лице.

Маркиза дьо ла Тур дю Роа можеше да промени облеклото си, но не и своето лице.

Доминик забеляза смущението на Марсел, но не можа да си го обясни.

— Видяхте ли, господине! И вие останахте поразен от красотата й. Същото е с всички хора.

— Наистина маркизата е чудно хубава — промълви Марсел и потъна в съзерцание.

Когато младежът най-сетне излезе от малката овална зала, сякаш завинаги бе изгубил спокойствието си. Чувствуваше, че от сега нататък съдбата му зависи от решаването на загадката: защо тази дивна хубавица, двайсетгодишна знатна дама, вдовица само от три дни, се бе преоблякла като камериерка и се бе явила при него? Каква бе причината за странното й държание? Да се пази ли от нея, или да я преследва? Той само си каза: „Трябва да я видя отново! Луд съм по нея…“