Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (76)

XXVI

Час по-късно графинята се почувствува достатъчно добре, за да се облече и да слезе в гостната, където влезе и Раул, току-що завърнал се от фермата.

Така продължи цял месец; силите на Жана забележимо се топяха с всеки изминал ден; безсънието я мъчеше нощем, а денем изпитваше отвращение към храната.

Жана не се оплакваше никога, ангелският й характер никак не се промени. Все още можеше да се движи с чужда помощ и облегната на рамото на мъжа си, за петнайсетина минути излизаше вечер на разходка в парка, когато слънцето залезеше.

Понякога нощем се събуждаше с чувството за изгаряща жажда и викаше вярната си камериерка. Женевиев се появяваше веднага с чаша лимонада.

Рене се мъчеше да промени този обичай и настояваше:

— Защо ти е да безпокоиш Женевиев? Аз много по-лесно мога да ти услужа за всичко през нощта.

Веднъж към два след полунощ Жана нададе ужасен вик. В стаята й веднага се завтекоха Женевиев и Рене. Младата жена май не ги видя, бе протегнала ръце пред себе си и сякаш отблъскваше нещо. Щом чу гласове, графинята се опомни и се хвана за главата. Сетне извика:

— Защитете ме! Спасете ме!

— От кого, мила моя? — попита Рене.

— Запалете лампата и те ще си отидат! Тогава ще бъда спасена…

Женевиев бързо изпълни нареждането, след малко светеха всички свещници и стаята се озари ярко. Жана се огледа уплашена.

— Няма ги… Отидоха си. Отново тези халюцинации! Сега вече всяка нощ, всяка нощ… Те смразяват кръвта ми, убиват ме.

— Но какво видя, мила? — тревожно попита Рене.

— Сякаш бях в парка… И изведнъж чух камбанен звън… като на умряло. Нямаше никого наблизо… И поисках да се върна в замъка. Страхувах се от тези камбани… Но не можех да вървя. Краката ми бяха натежали. Докато стоях така, се зададе процесия, всичките в черно от глава до пети. Носеха ковчег. Зад него вървеше Раул. Беше отчаян.

Процесията спря пред мен, отвориха ковчега. И знаеш ли кого видях вътре, Рене? Себе си! Загледах ужасена, онемяла… Но изведнъж жената вътре започна да избледнява, стопи се… И ковчегът се оказа празен. Тогава всички обърнаха очи към мен и казаха: „Ето я, излязла е от ковчега! Сега ще го заковем здраво, за да не може да излезе вече“. Извиках от ужас и побягнах. Всички се втурнаха след мен и тъкмо щяха да ме хванат, когато вие влязохте в стаята.

Какво значи това, Рене? Разбираш ли нещо? Поличба ли е някаква? Кой може толкова да ме мрази, че да желае силно смъртта ми?