Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (39)

XXXVI

Беше краят на февруари. Маркизът, съпругата му и Рене за четири месеца обиколиха почти цяла Италия, посетиха Флоренция, Торино, Рим, Неапол, като оставаха за по няколко дни или няколко седмици според желанието на Лазарин, на която принадлежеше решаващата дума.

Постоянните празненства и приеми много допадаха на Лазарин, макар че дълбоко в себе си тя би предпочела да е в Париж; това обаче не пречеше на младата жена да се забавлява добре с италианските си обожатели.

Рене, заобиколена от внимание и любезности, би била щастлива, ако можеше поне за миг да забрави, че дължи всичко това на сестра си, ако не беше страшната завист, разяждаща сърцето й. На всичкото отгоре никой от тези, които толкова явно й оказваха внимание, не поиска ръката й „Е да, коя е Рене Льору в сравнение с маркиза дьо ла Тур дю Роа!“ — вбесена си мислеше девойката.

Към края на пътуването си пристигнаха във Венеция, където наеха един от дворците на Канале гранде. Маркизът тук ангажира готвачи, още няколко лакея, четирима гондолиери за гондолите, вързани в подножието на стълбището, спускащо се към канала.

Венеция веднага допадна на Лазарин. Тя прекарваше по-голямата част от времето си в гондолата, преминаваше от един канал в друг и се любуваше на старинните дворци и сгради. И тук празненствата не свършваха, но започнаха да се струват еднообразни на Лазарин, когато едно неочаквано събитие разпръсна леката й скука и прикова вниманието й.

Веднъж маркиз дьо ла Тур дю Роа влезе след разходка в гостната, където бяха седнали двете сестри. Рене свиреше разсеяно на малко разстроения роял, маркизата седеше на дивана и си почиваше след снощния бал.

Лицето на маркиза изразяваше силно вълнение.

— Знаете ли кого срещнах на канал Орфано? — обърна се той към жена си. — Невероятно! В една гондола, с която се разминахме, зърнах младежа, за когото ви разказвах — граф дьо Горд!

Рене престана да свири и се приближи към сестра си.

— Граф дьо Горд ли — попита тя, — май съм чувала това име из околностите на нашия замък.

— Да, разбира се, замъкът на рода дьо Горд е съвсем близо до Вертфейл. Беше целият в черно… Какво ли се е случило? Не зная нищо за него, откак онази романтична драма го прокуди от родния край.

— Романтична драма ли? — възкликна Рене. — Много интересно. Нали ще ми я разкажете, мили маркизе?

Маркизът се подчини и повтори историята, която читателите вече знаят.

— Наистина е ужасна — замислено пророни младата девойка. — Интересно как ли е приключила… Дали Жулиет е още луда? Оженил ли се е графът за нещастната баронеса?

— Единствено той би могъл да ви разкаже каква е развръзката.

— Дали ще можем да се срещнем с него във Венеция? — попита маркизата.

— Не зная къде е отседнал, но още утре ще намина към френското консулство — там може би ще знаят къде да го открия.

Не се наложи обаче маркизът да търси граф дьо Горд. На другата заран камериерът подаде на своя господар траурна визитна картичка с името на Раул дьо Горд и добавка, написана с молив: „Бих искал да стисна ръката на маркиз дьо ла Тур дю Роа“.

— Нима граф дьо Горд е тук? — възкликна Робер.

— Господин графът е в малката гостна — отвърна слугата.

— Поканете го тук час по-скоро!

След две минути графът се озова в прегръдките на Робер.

— Ако знаете, скъпи маркизе, колко утешителни за мен са топлите ви чувства! — промълви графът.

— Бъдете сигурен, че съм неизменен ваш приятел — отбеляза Робер — и винаги искрено съм ви обичал!

Той устреми поглед към приятеля си, който му се стори силно променен. Гъста брада закриваше половината му лице, челото му се бе набраздило от бръчки, макар да бе само на двайсет и осем години, а устните му сякаш насила трепваха в усмивка.

— Не знаех, че сте във Венеция — рече графът, — но веднага след срещата ни на канала разпитах за вас и узнах, че сте наели двореца Кавело. Както виждате, побързах да ви посетя.

— Вие сте безкрайно желан наш гост — отвърна маркизът, като сърдечно стисна ръката на Раул. — Но защо сте в траур? Кой е починал?

— Младостта и любовта ми се спомина — отвърна сподавено графът. — Останах сам на този свят… Жулиет си отиде…