Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
vens (2009)
Лека корекция
ClubRipBoss (2009)
Форматиране
beertobeer (2009)

Издание:

Ксавие Дьо Монтепен. Силата на парите

ИК „Земя“, 1993

ISBN 954–8345–01–3

История

  1. — Добавяне

XXII

На тръгване от замъка дьо Горд маркизата изобщо нямаше намерение същата вечер да посети за пръв път къщата на Брешу.

След девет същата вечер си поигра малко със сина си, даде го на дойката и се прибра в покоите си. Колкото повече обмисляше положението, в което се беше озовала, толкова по-мрачни ставаха нейните мисли. Марсел Ложие, пристигнал тук по нейно настояване, щеше да я очаква всеки ден — а нали тя бе имала за цел само да го отдалечи от принц дьо Кастел Виван! На всичкото отгоре смята, че тя го обича — и всеки на негово място би си мислел същото…

Ако не изпълни обещанието си, Марсел Ложие току-виж се явил в замъка; единственият начин да предотврати такава негова стъпка беше тя самата да го посети.

Какво й оставаше?

Може би ще омилостиви Марсел Ложие, ще го убеди да постъпи великодушно към нея; от сърце ще го помоли да й върне свободата — нали уж я обича!

Маркизата си рече:

— Няма по-ужасно нещо от неизвестността! Не мога вече да живея така. Тази нощ ще проверя дали моят мъчител е склонен да отстъпи, пък после ще видим. Иначе между нас ще пламне война, безпощадна война!

Какво ли не бих дала на тогова, който би ме избавил от него!

Лазарин вдигна косата си, прикрепи я с костенурков гребен и облече тъмна кашмирена рокля. Метна на главата си дантелена мантия, в единия си джоб пусна ключа от къщата на Брешу, в другия — малък дамски пистолет. Взе и кутия кибрит. Сигурна, че камериерката в съседната стая на същия коридор спи дълбоко, тя на пръсти се спусна долу и излезе незабелязана.

Лазарин бе смела жена и обичаше да изтъква, че не се страхува от нищо, но тъмнината, тайнствените шумове на гората я хвърлиха в смут, който тя едва смогваше да овладява. Втората половина от пътя мина на бегом, макар че едва различаваше тясната пътека пред себе си. Когато наближи къщата на Брешу, забеляза слаба светлина в един от прозорците на втория етаж. „Чака ме“ — си рече тя. Ключалката я затрудни доста, защото не можеше изобщо да я види. Докато се мъчеше с ключа, Марсел се появи на прага — бе дочул слабото изтракване и бе отключил отвътре. След минута младата жена вече седеше задъхана на един от столовете, лицето й гореше, тя нервно дръпна тъмния дантелен шал.

Дълбоко развълнуван, Марсел се приближи до нея и понечи да вземе ръцете й, за да ги обсипе с горещи целувки. Лазарин се дръпна.

— Не мога ли дори да ви целуна ръка? — извика младият мъж. — Всеки ден хиляди непознати целуват ръка на дамите, това е най-обикновена любезност! За вас не съм непознат човек и да се надяваме, не съм ви безразличен…

Лазарин усети, че не бива да бъде толкова рязка.

— Прав сте, приятелю — примирително заяви тя, — но съм толкова изнервена! Графиня дьо Горд е много зле и нямаше да съм тук, ако имах душевните сили, за да присъствам на последните й мигове живот… Моля ви, дръжте се с мен като приятел, като истински предан приятел… Разбирате ме и ми съчувствате, нали?

Надеждите на Марсел рухваха; но той трябваше да се подчини — тревогите и страданията на маркизата бяха крайно сериозни.

— Приемам всичко, каквото ми предложите — промълви той.

— Тогава — продължи Лазарин с меланхолична усмивка — да се възползуваме от вашето благоразумие и да поговорим сериозно. Ако има нещо в света, което не може да бъде подложено на съмнение, това е моята любов към вас. Да, приятелю, дала съм ви твърде сериозни доказателства за това. За жалост тежкото заболяване на сестра ми ме накара по друг начин да погледна на живота. Дългът не е празна дума… Тежко на тогова, който нарушава законите на Морала и не се разкайва! Е да, винаги съм знаела тези неща, но едва сега осъзнах дълбокото им значение, защото преди почти не съм мислила за тях.

— Какво искате да кажете — неволно възкликна младежът, — нима търсите отново разрив с мен?

— Боже милостиви! — отвърна маркизата. — Ни най-малко не търся такова нещо! Съвестта ми просто ми забранява да поддържам престъпна връзка, нищо повече… И аз се подчинявам на съвестта си с чувство за печален дълг, нищо повече.

— Нима можете да говорите за престъпна връзка? — изумен попита Марсел.

— Точно такава е тя.

— Но защо? Вие сте свободна като птица, аз също. Къде е пречката да бъдем заедно? Каква е вината ни?

Лазарин почувствува, че не е избрала верния път. Марсел продължи по-спокойно:

— Не мислете, че бих се заел да оспорвам новите ви възгледи. Вие имате право, почтената жена не бива да поддържа любовна връзка, за да не изгуби уважението на обществото, а вие сте почтена жена. Изходът от положението е съвсем ясен! Приемете предложението ми за брак, Лазарин, станете моя съпруга пред Бога и хората.

— Никога! — пророни маркизата, като нямаше повече сили да си криви душата.

Вместо очакваното раздразнение Лазарин видя само тъжна усмивка върху лицето на някогашния хусар.

— Веднъж вече чух тази дума от вас — рече Марсел. — Но тогава имах вина и аз. Твърде рязко, дори грубо ви заявих, че не ще допусна да принадлежите на друг и поради правата, които съм придобил спрямо вас, ще ви се натрапя за съпруг. Действително думите ми бяха твърде остри, но въпреки това те бяха самата истина и нищо не се е променило оттогава… И никога няма да се промени.

Госпожа дьо ла Тур дю Роа потръпна. С каква наслада би убила този човек, който й говореше подобни неща с невъзмутимо спокойствие!

— Аз нямам право — продължи Марсел — да се откажа от вас, защото ни съединява неразривна връзка: нашият син. Ето защо ще остана неумолим докрай! Детето ни има нужда от баща — и няма да расне сирак. Няма да изминат дори шест месеца, когато вие ще станете моя съпруга, Лазарин. Разбирам, че ви е трудно да се откажете от гръмката титла, да се превърнете в буржоазката госпожа Ложие, но ви обещавам да бъда най-нежният съпруг, да предоставя цялото си имущество, себе си, без никакви ограничения на вашите желания. Вие ще бъдете щастлива, повярвайте, моя Лазарин. Разбирате ли това, давате ли съгласието си?

— За какво ви е съгласието ми — бавно, сподавено произнесе Лазарин, — щом отново ми заявявате, че ще се разпореждате с мен, независимо какво искам и какво — не.

— Такова щастие за мен ще бъде да чуя вашето „да“! Нима отново ми се сърдите? Може би ви оскърбявам, но това е от твърде силна любов! Отговорете ми, дайте ми съгласието си, любима!

— Ще ви отговоря по-късно… Трябва да помисля. Не ме търсете, утре сигурно ще остана да нощувам в замъка дьо Горд. Скоро сама ще дойда при вас.

— Как! Нима си тръгвате! Нали току-що дойдохте…

Без да каже нищо, Лазарин стана от стола, наметна дантеления шал и заслиза по дървената стълба.

— Поне да ви изпратя до парка!

— Не е необходимо, останете тук.

Лазарин излезе и потъна в непрогледния горски мрак.