Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (69)

XIX

Рене продължи да разговаря с Жана и беше застанала така, че да е точно срещу вратата, през която щеше да дойде графът, в позата на баронесата от портрета.

Графът се появи. Щом зърна Рене, се спря като вцепенен. Лицето му се сви конвулсивно, сърцето му сякаш спря да бие. За около три секунди изпита суеверен ужас. „Нима виждам Жулиет?“ — се запита сепнат той.

Рене забеляза какъв ефект бе постигнала; Жана не можеше да разбере какво става със съпруга й, но зърнала смущението му, се засмя.

— И аз не можах да позная нашата Рене — обърна се тя към мъжа си. — Станала е истинска венецианска благородничка!

Граф дьо Горд въздъхна дълбоко и успя да се овладее.

— Видя ли колко се е променила Рене — продължи Жана, — при това е станала много красива, понеже се е облякла и сресала като богата венецианка от някакъв портрет. Ти виждал ли си този портрет, Раул?

— Не, не съм — каза Раул и се обърна към Рене: — В чия колекция е той?

Рене назова една от частните галерии във Венеция.

— А сега тръгвайте вече — нетърпеливо се обърна към тях Жана. — Конете ви чакат, моите бедни също чакат…

Рене сложи сивата си шапка, която довърши приликата. Раул отново трепна, но възвърна самообладанието си и предложи ръката си на своята балдъза. Когато й помогна да се качи на коня, се усети потопен в познатия парфюм, който сякаш го замая. Сега искаше само едно — да препусне бързо, да се озове сам сред гората и да се отърве от този аромат, който толкова настойчиво му напомняше за отминалите страдания…

Раул кимна леко на Жана и пришпори коня. Рене махна на сестра си и се устреми след него. Те бързо излязоха от парка на замъка. Пред тях се простираше широк път, обграден от двете страни със столетни дъбове. Конниците препускаха главоломно. Слугата, чийто кон не беше толкова силен, изостана значително от тях.

Рене не смееше да заговори, но все пак след десетина минути се обади:

— Раул… Дали не може да се движим по-бавно? Едва си поемам дъх.

— О, извинете! Увлякох се… Не зная къде ми е днес умът. Мислите ми бяха далеч оттук.

— Да, при Жана, сигурна съм — каза малко иронично Рене.

Раул не искаше да лъже, затова премълча. Конете се движеха глава до глава. Графът се извърна и отново потъна в мрачните си мисли. След продължителна пауза попита:

— Значи сте видели тази картина в галерия Фоскари?

— Коя картина? — престори се Рене на неразбираща.

— Която изобразявала богата венецианка, толкова приличаща на вас…

— О, нима още мислите за това? Да, видях я в галерия Фоскари.

— Защо тогава не ми споменахте за нея във Венеция?

— Но как да ви кажа, откъде да зная, че ви е интересувала? На нея бе изобразена жена, умряла преди двеста години.

— Е, да — пророни графът.

— Отпочинах си вече — каза Рене, — хайде отново в галоп! — и тя пришпори своя Жак, който се устреми с все сили напред.

— Пазете се! — извика след нея Раул, — не ще можете да овладеете коня!

Рене не обръщаше внимание на думите му и все шибаше ли, шибаше коня. По някакъв странен, необясним каприз го насочи към някаква тясна странична пътечка и отново шибна кроткото животно. То сякаш обезумя. Гората обграждаше плътно пътеката от двете страни, тук и там сред гранитните канари се забелязваше и по някоя пещера. Рене нададе отчаян вик.