Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (134)

XXIII

На другата сутрин меката слънчева светлина пропъди нощните страхове и мрачното настроение на маркизата. Положението не й се видя вече чак толкова безнадеждно. Защо да се отчайва? Нали може да замине внезапно от тук, да убеди Тотор и двамата да се венчаят някъде в чужбина! Стане ли веднъж принцеса дьо Кастел Виван, какво би могъл да й стори този Марсел?

Нима ще я разобличи пред съпруга й?

Както мразеше Марсел с цялата си душа, маркизата обаче неволно го уважаваше. Вярваше, че той никога няма да падне толкова низко, че да си позволи да направи донос. Освен това се надяваше да укрепи властта си върху Тотор и да го убеди, че всичко това са долни клевети…

Докато тя обядваше, Доминик внесе в трапезарията новите вестници и едно писмо — то се оказа от Хектор. Лазарин неволно се обезпокои и с треперещи ръце разчупи печата.

В писмото си Тотор разказваше, че пътуването на Марсел Ложие го е разтревожило и той възложил на свой предан слуга да узнае по някакъв начин закъде пътува някогашният поручик. Слугата разговарял с кочияша на Ложие и от него узнал, че той откарал господаря си на Орлеанската гара и че Ложие взел влака за Орлеан.

„Губя апетит, не мога да спя, губя дори ума си! — продължаваше Хектор. — За щастие раната ми е почти заздравяла и ви уверявам, че до ден-два ще потегля за Орлеан и ще бъда близо до вас. Веднага ще ви се обадя в замъка ла Тур дю Роа! Добре си спомням, че близо до вас има село с хотел, който се нарича «Белият кон»; той ще ме подслони толкова време, колкото бъде необходимо. Не ще допусна този тиранин отново да ви измъчва!“

Лазарин бе близо до отчаянието. Само това липсваше — Марсел и Хектор да се срещнат тук. „Ще се боря до пълна победа, няма връщане назад!“ — си рече упорито Лазарин и извика слугата. Нареди му веднага да бъде приготвена каретата за път.

— Трябва да пътувам до Орлеан — каза тя. Единствената й цел беше да изпрати от там телеграма със следното съдържание: „Останете в Париж. Пристигам. Лазарин“.

Получателят беше принц дьо Кастел Виван.

Към шест вечерта младата жена се върна. Бе решила да пътува на другия ден; дойката и малкият Раул щяха да потеглят за Париж малко по-късно.

Вечерта й се стори безкрайна. Малко преди полунощ, когато бе решила вече да си легне, мислите й отново промениха насоката си. „Защо не се опитам още веднъж да поговоря с Марсел! Ще му кажа: не ви обичам повече, приятелю! Животът ми с вас ще бъде за мен по-страшен от смъртта. Върнете ми свободата или ще се застрелям тук, пред очите ви! Тогава сигурно ще отстъпи…“

Само след половин час тя отново бе поела по тясната пътечка към къщата на Брешу.

Както и предишната вечер единият прозорец горе светеше колебливо. „Той не спи. Знае, че няма да дойда, но въпреки това ме чака! Ако това е любов, по-добре да ме хвърлят в тъмница!“

Външната врата се оказа отключена. Лазарин влезе и се огледа за свещ. Пламъкът доближи пръстите й, тя хвърли клечката и драсна друга; пламтящата клечка попадна сред подпалки и дървесна кора. Лазарин не забеляза това, защото бе влязла в кухнята да намери лампа или свещ. Когато надникна към стълбата, в подножието й вече димеше и пращеше доста голям огън. Госпожа дьо ла Тур дю Роа разбра цялата опасност за тази постройка от греди и дъски, затова понечи да извика:

— Пожар! Марсел! Спасявайте се! — но внезапна мисъл потисна порива й.

— Не аз го премахвам, а съдбата — избъбри тя. — Нямам нищо общо със смъртта му, не съм вдигнала ръка срещу него.

Маркизата излезе безмълвна от пълната с пламъци и дим къща, затвори само вратата, без да вади ключа, и на трийсетина крачки се спря, погледна отново назад. Пламъците бяха обхванали вече цялата дървена постройка, стъклата пукаха, сухите греди и дъски пращяха. Чу се адски трясък — и рухна островърхият покрив. След миг го последваха и стените… Дървената претенциозна къщурка се превърна в куп пламтящи главни.

Безспорно смъртта бе връхлетяла Марсел през първия, най-дълбок сън…

Лазарин пребледня, но мрачна радост озари лицето й.

— Свободна съм! — си каза тя. — Най-сетне свободна!…

И се завтече бързо към своя замък.