Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (129)

XVIII

Събитията се развиха точно така, както бе желала маркизата.

Марсел Ложие, зарадван от перспективата, която му разкриваше Лазарин, се върна в страноприемницата „Белия кон“ и потърси момче, което да го заведе в къщата на Брешу. Малката къщичка му се стори забавна както и на госпожа маркизата. Обширният креват в спалнята, снабден и с балдахин, му напомни за леглото в орлеанския замък на маркизата и го изпълни с щастливи надежди.

— Прекрасна къща — рече малко шеговито младият мъж, — но няма да я купя, а ще я наема.

Наследницата на капитан Брешу се съгласи с радост; споразумяха се за шейсет франка месечно, като младежът й предплати за три месеца напред.

— Ще ви моля за още десет франка за съдините и за чаршафите — допълни само госпожата.

Марсел прие без възражения и жената застяга багажа си, след което бързо си тръгна.

Марсел видя пушката, окачена в трапезарията; тя беше в добро състояние, към нея имаше и всичко необходимо.

Съдържателят на страноприемницата, добрият господин Ришар, се завайка при съобщението, че младият художник го напуска.

— Все идвате с намерението да останете доста време, но почти веднага си тръгвате — оплака се той. — Така никога не ще можете истински да се убедите в нашето гостоприемство и да се насладите на нашата кухня.

— Що се отнася до хубавите ви ястия — усмихнат възрази Марсел, — смятам да не се лиша от тях. Ще ви моля да ми изпращате в къщата на Брешу, която наех за известно време, закуска, обед и вечеря по някой от вашите слуги. Много ще ви бъда признателен, ако не ми откажете.

— Не сте сполучили кой знае колко с избора! Там няма да ви бъде по-добре, отколкото при мен, но нали всички художници са фантазьори! Защо да не ви пращам ястия, ама, нали знаете, претопленото ядене не е ядене, както е рекъл един велик готвач.

Новото жилище се стори доста унило на Марсел — може би му действаше потискащо усамотеното място. Привечер се вдигна вятър и младият мъж си помисли, че една най-обикновена буря току-виж съборила тази смешна колиба, направена сякаш от картон. Когато печалният вой на вятъра замлъкнеше за известно време, от близката гора се чуваше злокобният крясък на сова. Цялата обстановка никак не въздействаше ободряващо въпреки цялата закалка и смелост на някогашния офицер.

Сънят му беше много неспокоен, тревожен, измъчваха го мрачни предчувствия. Споходиха го тежки сънища, в които се виждаше ту под развалините на рухналата дървена къща, ту понесен заедно с нея от бурни вълни… Призори го споходи сън, в който видя Лазарин в прегръдките си. Гореща любов и надежда го окрили, заля го с почти непоносимо щастие… След миг обаче видя, че вместо стройното, гъвкаво тяло на своята любима в ръцете си държи… змия, която се изплъзна и се изгуби от очите му…

Зората пропъди мъчителните видения и Марсел се унесе в спокоен сън за около два часа.

Когато се събуди отпочинал, слънцето обливаше с лъчи стаята му през двата прозореца, като придаваше на псевдоготическите му мебели вид на театрални декори. Марсел се присмя на себе си и на нощните си тревоги; къщата вече ни най-малко не изглеждаше потискаща.

Към десет сутринта една от слугините в страноприемницата му донесе в кошница закуската и половин дузина бутилки туринско вино.

— Господарят ми заръча да ви предам, че за обед ще ви прати вино божоле — обясни тя, като разтоварваше кошницата.

Марсел закуси с удоволствие, беше му леко на сърцето. Може би Венера, звездата на щастливите влюбени, щеше да огрее за него следващата нощ. Към дванайсет вече се бе настанил край вековния дъб.

Не се наложи дълго да чака Лазарин. Тя дойде точно в дванайсет и разговорът им беше съвсем кратък.

— Сторихте ли, каквото ви казах? — попита Лазарин.

— Готово, преселих се още вчера.

— Хареса ли ви къщата?

— Навсякъде ми харесва, където мога да очаквам моята Лазарин… Ето ви и ключа. Ще го използвате ли тази нощ?

— Не мога да бъда сигурна, че ще дойда, защото след малко заминавам за замъка дьо Горд. Всичко зависи от здравето на сестра ми… Може да се наложи да пренощувам там. Тръгвам вече, каретата ме чака и сигурно се питат къде съм изчезнала.

— До скоро виждане, нали?

— Да, довиждане.

— Обичате ли ме?

— Защо в противен случай бих била при вас?

Марсел понечи да целуне ръката й, но маркизата пусна получения ключ в джоба и след малко каретата изгромоля в посока на замъка дьо Горд.