Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (109)

XXV

Жул Льору видя, че след разговора с доктора и със секундантите на Хектор младият офицер се запъти към сградата на хотел-ресторанта. Той побърза да слезе пред входа, за да го пресрещне.

— Нима сте тук, господин Льору? — попита учуден Марсел, като понечи да мине покрай него.

— Чакайте — възпря го ексбанкерът. — Дойдох, понеже се тревожех за вас. Какво се случи, как свърши вашият дуел?

— Не питайте! Ужасно нещастие! Сто пъти бих предпочел да съм загинал аз, а не този клет младеж!

— Как? Нима принцът е убит?

— Ранен е тежко, но е жив; лекарят обаче твърди, че няма надежда да оздравее.

С тези думи Марсел побърза да се извини и се завтече към хотелиера да ангажира стая и да намери носилка за ранения, тъй като според доктора Хектор нямало да издържи пътя до Париж.

„Виж ти, каква беля! Толкова млад и богат, над милион годишен доход… И да умре! Човекът е нищожно същество… Неволно ставам философ пред такива удари на съдбата!“ — си рече Льору.

Покрай него изтичаха двама слуги с празна носилка. След няколко минути се върнаха, понесли безжизненото тяло на Хектор; настаниха го в една от малките стаи, която гледаше към терасата. Льору влезе след тях, вгледа се в прежълтялото лице на ранения, послуша хрипкавото му дишане, поклати тъжно глава и излезе.

Вън нареди да запретнат каретата му, запали пура и след малко пое обратно към Париж.

След около час колата му спря пред хубавата къща на улица „Мурильо“. Лазарин изтича да го посрещне.

— Колко се забави! — възкликна тя.

— Какво да се прави! — отвърна баща й. — Пътят е доста, а конете ми са същински кранти.

— Носиш ли новини? — нетърпеливо го прекъсна дъщеря му.

— Разбира се! Нали затова съм тук. Наблюдавах от много удобно място; дуелът беше великолепен, и двамата се биха достойно. Чудесна гледка беше! Но завърши — уви…

— Нима единият загина? — тревожно извика Лазарин.

— Не е умрял още, но няма надежда… Бегур се оказа с лош късмет… Искам да кажа — принц Кастел Виван.

Маркизата пребледня.

— Принц Кастел Виван! — пророни тя сподавено. — Сигурен ли си, че е умрял?

— Ех, докато бях там, още беше жив, но досега вероятно се е споминал.

Увлечени в разговора, двамата неусетно се бяха озовали в гостната. Кипнала от яд, маркизата извика:

— Марсел Ложие е убил принца! Отвратителен тип!

Заудря с юмруче по креслото в безсилната си омраза и отново извика:

— Отвратителен, отвратителен тип!

— Чакай — изумен я прекъсна Льору, — нима наистина си обичала този Хектор?

— Кой ти говори за любов! — недоволно отвърна маркизата. — Нима бяха за пренебрегване милионите му! А титлата? Пък и… знам ли… може наистина и да съм го обичала. О, този Марсел! Колко го мразя! Той е моят палач!

— Какво ти е сторил? — хитро попита Льору. — Значи между вас е имало нещо, което не съм знаел?

Лазарин вдигна рамене.

— Нима ме разпитваш, татко? — само рече тя. — Длъжна ли съм да ти давам отчет? Остави тези глупости и ми разкажи за дуела! Нали си видял всичко!

Ексбанкерът подхвана подробно разказа си, Лазарин го слушаше с дълбока тревога.

— Значи горкият принц е останал във Вил д’Авре — замислено промълви тя.

— Нямало да издържи пътуване до Париж… Поне да умре на спокойствие, вместо да издъхне по пътя. Погребението му сигурно ще е много разкошно! Дали ще се намерят негови наследници? Току-виж милионите му отишли в държавната хазна… Ами дали моят приятел Годефроа се е осигурил при внезапна смърт на осиновения си син? Дали няма да се лиши от тези сто хиляди годишна рента?

През това време маркизата си мислеше: „Може ли човек да предвиди всичко! Принцът ме обичаше… Ако бе имало кой да му намекне преди дуела, щеше да припише цялото си богатство на мен! Колко несъобразителна се оказах!“

— А сега — продължи Жул Льору — вече си изпълних обещанието спрямо теб и ще побързам при Годефроа да разбера дали е взел необходимите мерки да се осигури. Довиждане, хубава моя маркизо.

— Чакай — отвърна Лазарин, — ако ти нямаш какво повече да ми кажеш, аз имам.

— За какво се отнася?

— Днес е лош ден… Получих заранта писмо от граф Горд.

— Какво ти пише?

— Че нашата Жана е много зле…

— Горката малка графиня! — избъбри нажален Льору. — Честна дума, много ми е мъчно за нея!