Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (25)

XXII

С третия удар на камбанката Лазарин влезе в официалната гостна. Тя беше с изящен тоалет, който маркизът още не беше виждал. Дрехата й бе дълга, с розово-бежов цвят, плътно прилепнала към тялото. Маркизът трепна — стори му се, че Лазарин е гола. Той овладя чувството си на недоволство и се обърна към съпругата си:

— Мила приятелко, представям ви господин Лоран Ведел, известния художник, чиито картини сте наблюдавали с удоволствие в Париж и който ни оказа честта да работи в нашия замък.

Лазарин се поклони леко.

— Много се радваме и се гордеем — каза тя, — че сте при нас, и можете да разчитате на нашата признателност, господин Ведел.

— О, госпожо маркизо, ако сте искрена, в което вярвам, има много лесен начин да докажете това. Разрешете да нарисувам портрета ви; бъдете сигурна, той ще затъмни всички други картини на изложбата.

— Ако моят съпруг позволи — отвърна засмяна Лазарин, — аз нямам нищо против.

Когато художникът се обърна за разрешение към маркиза, Лазарин погледна неговия помощник. Младежът бе вперил очи в нея и изглеждаше крайно смутен.

Лазарин пребледня, устните й трепнаха. Но бързо се овладя и лицето й възвърна предишния си бледорозов цвят.

След миг Ведел се обърна към нея:

— Простете, маркизо, в увлечението си по всичко прекрасно наруших добрия тон и правилата на учтивостта! Разрешете, мила маркизо, да ви представя моя ученик и приятел Хектор Бегур, млад художник с голямо бъдеще.

Хектор Бегур, когото читателите вероятно помнят от първите страници на нашето повествование, внезапно поруменя, направи две крачки и твърде недодялано се поклони, като произнесе няколко неразбираеми думи.

Лазарин отговори с малко високомерно кимване и с хладно безразличие, което толкова силно се различаваше от радушието, с което приветстваха Ведел.

Маркизът учудено погледна съпругата си, но не успя да каже нищо; в този миг майордомът се появи на вратата и извести:

— Госпожо маркизо, трапезата е сложена!

Лоран Ведел побърза да подаде ръка на дамата и тържествено я въведе в трапезарията. Маркизът ги последва, като пусна пред себе си Хектор, чиято недодяланост му се стори много странна. Впрочем смущението на младежа премина бързо; то бе породено от опасението, че някогашната героиня на флирта му, сега омъжена жена, може да му посочи вратата. Но явно не го заплашваше подобно нещо и скоро младежът с разказваните истории из живота на парижката бохема веселеше всички сътрапезници.

Хектор нито веднъж не се обърна направо към маркизата, но леката презрителна усмивка, раздвижила устните й, не убягна от проницателния му поглед. Той обаче не се смути и все така весело поддържаше разговора до края на вечерята.

Кафето бе сервирано на терасата; макар вече да беше есен, вечерта се случи топла като през август. Скоро Лазарин промълви, че се чувствува уморена, и се качи в стаята си. Маркизът скоро я последва.

— Как ви се виждат нашите художници, мила приятелко? — попита той съпругата си.

— Лоран Ведел много ми хареса, симпатичен човек е — отвърна тя, — но другият е просто непоносим.

— Не сте ли прекалено строги?

— Попитахте ме за впечатлението ми и ви отговорих откровено.

— Хектор Бегур е хубав младеж…

— Може и така да е. Не го загледах внимателно и ако го срещна, няма да го позная. Не ми харесва нахалното му държание. Какви глупости разправяше! Любувах се на вашето снизходително отношение към този палячо, приятелю мой. Ако всички художници от новата школа са такива, много жалко.

Маркизът се натъжи.

— Вярвайте, съжалявам, че допуснах този младеж да общува с нас. Но след като веднъж го поканихме, какво да правим сега?

— Не бива да променяме нищо. Струва ми се, че като забеляза моето отношение към бъбривостта му, той ще си вземе бележка и ще се държи по-скромно. Няма защо да му отделяме толкова внимание — и без това прекалено дълго разговаряме за тази незначителна личност.

Маркизът само въздъхна и не каза нищо.