Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (50)

XLVII

Нотариусът подхвана:

„Замъкът дьо ла Тур дю Роа, 12 октомври 1873 година. Това завещание изразява свободната ми воля. Днес, на дванайсети октомври 1873 г., при здрав разум и добро здраве, като живях досега по възможност почтено и изпълнявах задълженията си на благородник и християнин, връчвам душата си на Бога и правя следните последни разпореждания.

Ако в неизвестния час на смъртта си оставя от своя брак едно или повече деца, маркиза дьо ла Тур дю Роа, която се надявам да бъде благоразумна настойничка на детето или на няколкото деца, получава правото на безконтролен доход от цялото ми имущество до деня, когато децата пораснат и получат в наследство всичко, което притежавам. Но и в този случай за маркизата остава една трета от всички приходи от имуществото, която тя има право да ползува до края на живота си.

Ако обаче се спомина, без да оставя потомство, тогава, поради желанието ми името, запазено достойно от деди и прадеди, да бъде увенчано и от богатство, и тъй като във Франция съществува и друг клон на нашия род, аз оставям цялото си имущество на представителя на моя род по тази линия, на граф Максимилиан дьо ла Тур дю Роа, когото познавам като почтен човек и който има трима сина.

Това цялостно предаване се ограничава от следните условия.

Първо. На моята вдовица, маркиза дьо ла Тур дю Роа, се предоставя пожизненото ползване на замъка дьо ла Тур дю Роа и на парка — имам предвид извънградската си резиденция.

Второ. Разноските за поддържането на замъка и на парка трябва да се предоставят от наследника на моето имущество, като необходимите суми в началото на всяка година трябва да се внасят в кантората на господин нотариуса Жомар или на неговия приемник.

Определям за известител на волята си господин Жомар и го моля като спомен за мен да присъедини към своята колекция две картини от италиански майстори по негов избор от тези, които се намират в моята спалня в градския ми замък.“

— Следва подписът на маркиза — каза нотариусът. — На други листове, приложени към завещанието, подробно е описано цялото имущество с пълната му оценка, а също е изброено какво завещава на слугите и на някои свои познати и приятели. Да ви прочета ли и това, госпожо маркизо?

— За какво ми е? — едва можа да продума маркизата. Тя се почувствува смазана, унищожена. Нямаше сили дори да се възмути. Бъдещето й се очерта съвсем ясно… За някой друг това би означавало богато съществуване, но за нея бе истинска мизерия.

Нотариусът се трогна от дълбокото униние, толкова ясно изписано върху лицето на клетата жена.

— Разбира се, госпожо — подхвана той, — не бях очаквал толкова сурово отношение към вас и не мога да си обясня причините, които са го накарали да напише такова завещание… Но не бързайте да се отчайвате; сигурна ли сте, че всяка надежда е изгубена?

— Не ви разбирам… — прошепна маркизата, като вдигна безжизнен поглед към нотариуса.

— Този, когото оплакваме, не беше жертва на продължителна болест. Той умря, здрав и силен… и ви обичаше, госпожо…

— Подигравате ли се? Явно изобщо не ме е обичал! — извика маркизата. — Това завещание изразява такава омраза!

— И все пак твърдя, че ви боготвореше. Днес на пръв поглед богатството се изплъзва от вас, но кой знае дали няма да ви го върне детето, което може да се роди след смъртта на баща си. Съгласен съм, че такива случаи не са чести, но съществуват… дори мога да ви посоча примери. Подобно нещо е предвидено и от закона. Ето, в Сборника от закони, том V, глава 8-а, член 228-и: ако в минутата на смъртта сте в състояние на бременност, детето, родило се в продължение на двеста деветдесет и девет дни от смъртта на моя скъп клиент, ще възстанови правата ви за пълно владеене в продължение на двайсет и една година, до навършване на пълнолетие на детето, и пожизнено ползване на една трета от доходите.

— Не знаех тези подробности — замислено промълви младата жена — и затова съм ви много задължена за това важно съобщение. Сега мога да видя бъдещето си от съвсем нова гледна точка.

Господин Жомар сепнато погледна красавицата; приличаше на магьосник, изумен от появата на призрака, когото е повикал.

— Нима отгатнах истината, госпожо? — смутен попита той.

— Любезни господин Жомар, имам доста сериозни основания да се надявам — твърдо отговори маркизата.

— Много съм щастлив, госпожо, и приемете моите искрени поздравления!

— Благодаря!

След раздялата с нотариуса младата жена трескаво запремисля как да реши възникналата пред нея трудна задача. Ясно беше, че не бива да бърза за извънградския замък, пълен със слуги, които лесно щяха да се превърнат в нейни шпиони. Може би за стотен път се питаше какво да стори, когато вниманието й бе привлечено от някакъв шум в двора на замъка. След минута старият Доминик се появи пред господарката си.

— Какво става долу? — попита тя.

— Един офицер… някакъв хусарски поручик… Пристигнал е на квартира в замъка, госпожо. На всичкото отгоре не можем да му откажем! Чиновниците От кметството го изпращат тук, те са се побъркали! Какво ще правим, госпожо?

— Поканете офицера да се настани в ъгловата стая — не можем да откажем заповед на кмета. Разчитам на вас да му услужвате. Обяснете му защо не мога да го приема.

Доминик, дълбоко оскърбен от присъствието на натрапника, излезе омърлушен.

Малко по-късно Лазарин тръгна към горния етаж със спалните, като се изкачи по вита вътрешна стълба, водеща от нейния кабинет към заключената врата в банята на ъгловата стая. Тя нечуто разтвори завесите и дълго гледа спящия младеж. Случайността й ставаше съюзница.

Останалото е известно на читателите.

При първите лъчи маркизата замина и откара със себе си тайната, която според нея щеше да си остане недостъпна за никого. Два часа по-късно поручик Марсел Ложие вече бе отгатнал чрез портрета, че под мнимата Мариет се криеше маркиза дьо ла Тур дю Роа.

Той се питаше как ще е най-добре да постъпи, внезапно увлечен по прекрасната аристократка.