Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (65)

XV

Рене бе изпълнена с решимост да завладее Раул, но бе наясно, че пътят й към целта е изпълнен с препятствия. Най-малката грешка, някоя неправилна стъпка можеше да постави под съмнение крайния успех. Не биваше и да бърза… Едва ли скоро щеше да си отиде от замъка дьо Горд; беше й съвсем ясно, че Жул Льору щеше доста да се забави в Париж в компанията на веселите си приятели и на дамите със свободни нрави.

„И все пак кой път да избера, за да хвана в мрежите си граф дьо Горд? — се питаше Рене. — На сърцето му ли да въздействам, или на пламенното му въображение?“ От верния отговор зависеше целият резултат и затова, преди да вземе решение, Рене се помъчи да узнае всичко за околната обстановка, за настроенията и живота в този замък.

Един ден случайността й се притече на помощ.

Жана не пропускаше възможността да развежда сестра си из просторния парк, като се спираше пред всяка беседка, живописен павилион, изкуствена пещера или алпинеум. Веднъж сутринта сестрите както винаги се запътиха за един затънтен край на парка. Жана забеляза нова пътечка, по която се втурна като сърничка, макар че Рене я убеждаваше да върви кротко до нея.

— Видя ли какво открихме — засмяна извика отдалеч Жана, — попаднахме в нова земя. Може би ще намерим нещо дивно, вълнуващо…

Пътеката пред тях се стесняваше все повече, храстите от двете й страни се бяха разраснали и на места сплитаха клони. Отегчената Рене вече искаше да се върне. Жана, която тичаше напред, изведнъж се спря и възкликна:

— Виж! Има вратичка… А в бравата — ключ!

С голямо усилие двете успяха да превъртят ръждясалия ключ и се озоваха на път.

— Я каква хубава къща — посочи Жана. — Прилича на малка вила, но сякаш е необитаема.

„Май е Гранжет — досети се Рене. — Да разкажа ли на Жана това, което зная? — Девойката се поколеба, но за кратко. — По-добре да си мълча. Ако Жана узнае тази романтична история, Раул ще бъде много недоволен…“ И реши да не казва нищо.

Докато Рене разсъждаваше така, се чу чаткане на конски копита.

— Сигурно е Раул — рече Жана. — Познавам стъпките на коня му Харолд. Ела да се скрием в храстите, искам да го изненадам.

В момента, когато Раул се озова между непознатата къща и двете млади жени, Жана извика:

— Раул!

Резултатът се оказа съвсем неочакван. Графът се олюля пребледнял в седлото. Сетне спря коня, обърна се към празната къща и тихо попита:

— Кой ме вика?

Жана подаде засмяно личице сред клонките и се обади:

— Аз съм, мили Раул! Нима се изплаши? Сепнах ли те?

Рене си помисли: „Споменът има страшна власт върху него… Трябва да се възползувам!“

Раул въздъхна облекчено и отвърна с усмивка:

— Признавам, че ме изненада и внезапно ме изтръгна от мислите ми.

— Хайде, кажи ми каква е тази вила, наглед същински замък?

— Нарича се замъкът Гранжет — отвърна графът. — От доста време е празен, защото собствениците му се споминаха.

— Как се наричаха те?

— Барон и баронеса дьо Брен. Бяха млади хора и споменът за тях ми причинява болка.

— Ах, мили приятелю, не знаех! — промълви графинята. — Никога вече няма да възобновя разговора за тях…

Докато двамата си разменяха тези думи, Рене си рече: „Правилно прецених: въпреки женитбата си Раул не е можал да премахне от паметта, а маже би и от сърцето си спомена за Жулиет дьо Брен… Виждам, че има средство, с което да си помогна. Добре ще обмисля как да постъпя“.