Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (105)

XXI

Беше точно единайсет и половина, когато доскорошният офицер пое по улица „Амстердам“.

Отсреща бе застанал някакъв младеж и с пура в устата наблюдаваше внимателно отсрещната къща. Минувачите забелязваха неподвижната му поза и си казваха: „Сигурно отсреща живее някоя хубавица и този младеж очаква знак от нея!“

Читателите вече са се досетили, че той бе Хектор Бегур, сегашният принц дьо Кастел Виван.

Когато Марсел излезе от дома си, художникът, добре запомнил думите на Лазарин за него, веднага го позна. „Тази стройна фигура и военна стойка, черните мустаци, орденската лента на петлицата — не може да бъде друг!“

Когато Марсел се отдалечи на двайсетина крачки, за всеки случай Хектор попита вратаря на къщата:

— Този господин, който излезе оттук, е граф Шавел, нали?

— Не, господине. Беше нашият квартирант господин Ложие, офицер в оставка.

— Сгрешил съм — избъбри Хектор и се завтече след поручика.

Марсел вървеше, без да бърза, след няколко пресечки свърна по „Шосе д’Антен“ и влезе в ресторант „Риш“, където обядваше всеки ден. Хектор влезе след него и седна така, че да вижда през цялото време Марсел пред себе си. Някогашният хусар ядеше бавно, разговаряше със свои познати — явно не бързаше за никъде. Плати чак след три, после излезе, нае файтон и каза адреса:

— Булонската гора, ресторант „Гелдер“.

Маршрутът бе дълъг, но дочутият адрес избавяше Хектор от необходимостта да следва пряко Марсел, затова той просто се появи там към четири и половина. Ресторантът бе средище на млади офицери и Хектор зърна доскорошния хусар сред компания от военни, с които разговаряше оживено. Отново пред младия принц се изправи мъчителният въпрос: „Как да извикам на дуел този човек, когото не познавам? На Лазарин дори повече ще се хареса, ако сторя така, че той да ме призове на дуел!“

Въпросът си оставаше неразрешим. Марсел продължи да седи и да разговаря с познатите си; по здрач си поръчаха и вечеря. Едва след това излезе от заведението и бавно тръгна по булеварда. Хектор го последва този път доста отблизо, като все така си блъскаше главата как да предизвика спречкване и недоволството на Ложие, което да бъде последвано от дуел.

Разходката на доскорошния офицер се оказа доста продължителна, но в края на краищата той стигна до улица „Амстердам“, където преспокойно си влезе в къщи.

На другия ден историята се повтори по същия начин; Марсел не бързаше за никъде, разхождаше се из града и разговаряше със свои познати — и така до седем вечерта, когато младият мъж нерешително се спря пред театър „Вариете“. Повъртя се малко пред входа и все пак влезе, като реши, че така ще минат по-незабелязано поне няколко часа от безкрайната вечер. Щом го видя да се изкачва по стълбището към входа, Хектор трепна от радост. „Дори най-големият глупак — си рече той — ще намери тук предлог да се спречка и да предизвика жадуваната свада…“ И той също влезе. Завари Марсел още пред касата; постара се да вземе билет на същия ред.

Спектакълът започна почти веднага. Залата беше пълна, преобладаваха младежите и Хектор бе посрещнат с приветствени възгласи и въздушни целувки от стари и нови познати. За да стигне до мястото си, трябваше да мине покрай седналия вече Марсел и докато се провираше покрай него, блъсна уж случайно коленете му, без да се извини. Някогашният поручик, чиито мисли бяха далеч, почти не забеляза тази грубост и не й обърна никакво внимание.

„Дали този тип няма да се окаже прекалено търпелив? — неспокойно се запита Тотор. — Много странно качество за офицер!“

Първото действие премина съвсем спокойно. Щом завесата се спусна, Хектор побърза да стане, за да мине отново покрай неподвижно седящия поручик. Вирнал глава с килната на тила шапка, като се преструваше, че не забелязва никого, Тотор отново грубо блъсна коленете на седящия млад мъж. Марсел се намръщи, но си помисли: „Да вдигам скандал в театъра заради някакъв си невъзпитан господин — твърде недостойно!“

Новоизпеченият син на принц Годефроа изчака да мине антрактът и когато всички бяха насядали, когато диригентът отново влезе, с дръзко килната шапка на главата се запъти към мястото си. Този път Марсел дори се надигна, отмести колене, за да осигури повече място за минаване. Постъпката му се оказа безполезна… Хектор се прояви като толкова недодялан, че се изхитри да го настъпи по крака.

— Когато човек е толкова нескопосен — произнесе ясно Марсел, — би трябвало поне да се извинява.

Хектор се спря.

— На мен ли говорите, господине? — попита предизвикателно той.

— Исках да ви дам урок по добро възпитание — сухо отвърна поручикът.

— Аз самият давам уроци, драги, но никога не ги приемам от друг! — възкликна високо Хектор и замахна. Марсел с едно движение възпря вдигнатия му пестник.

— Прекалихте!… Държите се като хамалин! Ще ви чакам вън след спектакъла.

— Разчитам на това — избъбри художникът и продължи към мястото си.

Седна тъкмо навреме.

Докато бяха разменяли тези няколко фрази, публиката в театъра бе насочила очи към тях и отвред се сипеха възклицания:

— Тихо, млъкнете!

— Вървете вън да се карате!

— Ей, повикай полиция!

След второто действие двамата млади мъже се срещнаха в коридора на театъра. Около тях бързо се събра тълпа любопитни, които очакваха да видят продължението на разпрата. Марсел излъга надеждите им — без да губи спокойствие нито за миг, той се обърна към Хектор:

— Както виждате, господине, тук е невъзможно да говорим, затова предлагам да излезем вън. Ще ме последвате ли?

— Разбира се! — отговори Бегур, и двамата скоро се озоваха на булеварда. Част от тълпата ги последва; щом забелязаха това, двамата младежи свърнаха по първата пресечка, сетне по друга улица и скоро се видяха сами.