Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (84)

XXXIV

Лазарин си даваше ясна сметка за настроенията на младия мъж. Понеже се стремеше да избегне възможността от всякакъв скандал и нежелани неприятности, веднъж тя му рече:

— Елате утре в три, ще ви приема съвсем сам… Животът й, свързан с толкова ограничения, беше започнал доста да я отегчава. Траурът й позволяваше да приема гости и да прави посещения, но й забраняваше да взема участия в балове и празненства. Еднообразието на дните, повтарянето на все едни и същи лица, на едни и същи празни фрази я караха да се прозява само при мисълта за утрешния ден. С копнеж си припомняше безгрижното веселие на ранната си младост; неудържимо я привличаха именно забранените за нея празненства. Лазарин искаше да се повесели, но за тази цел й бе необходим услужлив и послушен кавалер. Марсел й беше под ръка — отдавна му бе приготвила тази роля. И ето че в определения ден и час той се появи, тръпнещ от щастие.

— Най-сетне — произнесе развълнувано той, като разцелува пламенно ръцете на младата жена. — Най-сетне сме само двамата. Знаете ли, побеснявах вече сред тази равнодушна тълпа!

— Ах, приятелю — отвърна му усмихната Лазарин, — само да знаете колко са ми дотегнали всички!

— Но защо ги приемате тогава?

— Такива са изискванията на нашите среди! Не мога да ги пренебрегна.

— Но биваше ли да ги изпълнявате безусловно!

— Най-голямото доказателство, че не ги изпълнявам безусловно, е това, че сте тук сега, насаме с мен, и дори ми целувате ръцете.

— Нали вече ще затворите вратите си за тези безбройни аристократи и финансисти, които са завладели вашата къща като окупатори!

— През ум няма да ми мине такова нещо… Ще ги приемам, както и досега.

— А аз?

— Вие няма повече да стъпите тук… О, не ме гледайте толкова ужасен! Няма смисъл човекът, когото съм удостоила с вниманието си, да се блъска сред тази тълпа от аристократи и финансисти. На вас ще посветя вечерите… Доволен ли сте сега?

— Щом не искате да идвам тук, значи ще ме посещавате в моето жилище?

Лазарин извика през смях:

— Да се явявам при вас ли? В Грандхотела?… Никога!

— Тогава нищо не разбирам.

— Много е ясно, приятелю. Наемате една хубава карета, като плащате месечен наем, и от утре нататък всяка вечер ме очаквате в нея на улица „Рен Гортанс“ срещу къща номер пет. Ще минавам през парка с тъмна рокля и плътен воал. Е, ако не всяка вечер, ще се помъча да се виждаме, колкото можем по-често.

— И къде ще идем двамата? — попита Марсел, който не вярваше на ушите си.

— Навсякъде, драги мой. Например ще вечеряме в някой ресторант извън Париж. Имам какви ли не идеи!… Ще се отбиваме в заведения, където се танцува. Ще посетим известните кабарета.

— Опасно е — рече Марсел. — Спомнете си какво ми казахте някога — че слугите са вашите неизменни шпиони. Вечерните ви разходки ще ги заинтригуват… Може някой да ви проследи — и тогава доброто ви име ще загине веднъж завинаги.

— Благодаря ви за вашата предпазливост и нежна загриженост — с вид на оскърбено достойнство заговори Лазарин. — Не виждам нищо престъпно в желанието си да се повеселя и затова се обърнах към вас, при това бях сигурна, че ще запазите тайната ми; но щом моето желание ви смущава, ще потърся друг кавалер, по-сговорчив от вас. Решавайте бързо!

Марсел си рече: „Каква беше тази моя глупост — да й чета нотации? Тя не ми е съпруга и никак не съм сигурен, че някога ще се съгласи да вземе името ми… Но пък така бързо ще стана нужен…“

Ходеха само натам, накъдето самата тя желаеше. Не можем да твърдим, че Лазарин се държеше като строга жена; най-вярна ще бъде обаче преценката, че тя се чувствуваше като добър приятел и сътрапезник на Марсел. Младежът, напротив, окуражен от новото положение, в което се бе озовал заедно с Лазарин, се надяваше на нещо повече, но бързо бе отрезвен с удар на ветрилото по ръцете и от звънкия смях на своята любима.

— Бързо! Бързо! — завика Лазарин. — Тук вече видяхме всичко. Да вървим в открития театър!

Марсел се подчини с въздишка и каретата пое към забавленията на Шан’з Елизе.

След около половин час Марсел подаде ръка на своята дама и двамата потънаха сред буйната зеленина, осветена от хиляди газови фенери.

На десетина крачки пред тях се разкриваше сцената на малък музикален театър, около който се блъскаше шумна тълпа, жадна за бира и за зрелища. Малко встрани от оркестъра бяха останали няколко свободни места и младата двойка побърза да седне. На сцената тъкмо беше излязла прочута певица, известна със силния си глас, и оглушаваше слушателите с буйните си крясъци. Марсел се намръщи, докато слушаше сладникавия романс и гледаше облеклото на певицата, което се силеше да изобрази селска носия. Междувременно певицата замлъкна, към нея захвърчаха букети и гръмнаха бесни аплодисменти, примесени с викове „Браво!“

Лазарин се наведе към него. Марсел си рече: „Ей сега ще поиска да си тръгнем!“

— Великолепна е! — избъбри Лазарин в ухото на кавалера си. — Така ли мислите? — попита той смаян. — Нима ще останем още тук?

— Разбира се! Много се забавлявам! От три години не съм се веселила толкова…

Марсел не каза нищо, само призна, че жените понякога имат странни капризи.

Певицата бе последвана от трима клоуни; двамата бяха кльощави, дългунести англичани, съпровождани от трети клоун, нисък и дебел. И тримата излязоха по ръце на сцената, след което подеха чудноват танц. Лазарин се заливаше от смях, стиснала ръчките на креслото си. Възторгът й нямаше граници.

— Великолепно! — обърна се тя към Марсел, когато клоуните си тръгнаха. — Какво зрелище!… Ще дойдем отново някой ден, нали?

Марсел си мислеше: „Само ако можех да съм неин любовник — а нали толкова я обичам!“ Сетне понечи да хване ръката й, но тя нетърпеливо я издърпа и попита:

— Какво, решихте ли се? Доста ви чаках, макар че не съм свикнала някой да ме бави.

Младежът отвърна:

— Скъпа Лазарин, разполагайте с мен и вярвайте, че ще изпълня всичките ви желания!

Лицето на маркизата просветна.

— Е, най-сетне! Трябва да ви накажа заради това колебание, но нали съм си добра… Отивайте си сега.

— Толкова бързо!

— Да, ядосахте ме… Вървете си сега, но утре, в шест… и знаете вече къде.