Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (137)

XXVI

При тези ужасни думи, всъщност произнесли присъдата й, Рене се отдръпна неволно. Тя обаче бързо се овладя.

— Да вървим — протегна ръка към нея Максим.

— Къде ще ме водите?

— Във вашата стая.

— Не ми е необходима помощта ви — присмехулно произнесе Рене.

Тя с твърди стъпки се прибра в стаята си, обзаведена в стил Луи XV, отпусна се на един стол и се обърна към двамата мъже:

— Надявам се, че няма да останете тук.

— Уверявам ви, че няма да свалим поглед от вас — възрази й студено докторът.

— В такъв случай се превръщате в тъмнични надзиратели на беззащитна жена, но явно това ви допада — с омраза и подигравка изрече Рене.

Възцари се мълчание. Рене седеше на стола, скръстила ръце на гърдите, с гордо вдигната глава; Раул и Максим бяха застанали до вратата. Така изминаха десетина минути.

— Надявам се, че се убедихте — това не беше отрова — обади се внезапно девойката. — В противен случай откога да съм издъхнала в жестоки мъки!

— Имайте търпение — отвърна само Максим.

Мълчанието се възобнови. След още пет-шест минути върху челото на Рене избиха едри капки пот, погледът й стана измъчен, под очите й се очертаха дълбоки кръгове. Устните й се стегнаха и сякаш изтъняха. Рене с всички сили се бореше против мъчителната болка.

Какво обаче може да постигне дори най-силната воля, най-твърдото мъжество против изгарящата, разкъсваща отрова? Внезапна, ужасна конвулсия разтърси Рене. Клетницата отметна глава и нададе сподавен вик. Раул се извърна, Максим, който не желаеше да проявява състрадание към тази, която не знаеше що е милост, попита мрачно:

— Ще отречете ли отново, че не страдате?

Рене само отвърна с презрителен жест.

Това обаче бе последната й овладяна реакция. Жестоки гърчове закършиха тялото й, сякаш огън изпепеляваше цялото й същество — от стомаха до костите и нервите…

— Убийте ме! — изкрещя сред мъките Рене. — Убийте ме, моля ви в името на Жана… Не ме оставяйте да се мъча така!

— Вие молите за смърт в името на сестра си, която не пожалихте. Предлагам ви живот в нейно име.

Рене изгледа доктора като обезумяла.

— Живот ли? — рече само тя.

— Да… Назовете ми отровата, която сте давали през последните дни на госпожа дьо Горд, отровата, която днес трябваше да я довърши, но ето че убива вас. Тогава ще ви донеса противоотрова…

— И ако ви я назова, ще спасите ли Жана?

— Надявам се, с Божията помощ.

— В такъв случай нищо няма да ви кажа! Смъртта ще я отнесе. Ще умра напълно доволна. Нищо, че ще съм първата от двете; Жана няма да се забави много след мен на тази земя.

— Какво ви стори това кротко, добро дете, че го мразите толкова? — намеси се изумен графът.

— Аз трябваше да стана ваша жена… Тя ми отне сърцето, името ви. Отмъщавам си заради себе си! Затова сега ще мълча, няма да ви кажа коя е отровата — така ще бъде свършено с Жана.

Рене наистина смяташе, че ще може да издържи в мълчание. В този миг конвулсиите я сгърчиха с нова, непоносима сила, всяка фибра на тялото й пламна в жестоки мъки.

— Спасете ме — се чу гаснещият й глас, — спасете ме… ще кажа…

— Отровата?! — попита Максим.

— Сок от абисинската млечка.

— От колко време я давате?

— От петнайсет… дни…

Докторът бързо изхвърча от стаята, където престъпницата се гърчеше в ужасни мъки. Когато се върна, не позна Рене. Това вече бе същество без възраст, без предишните изящни черти на девойката. Максим държеше в ръка кристална чашка с жълтеникава течност, наподобяваща цвета на хереса.

— Изпийте това! — доближи той чашата до устните на Рене, вече свлякла се върху килима. — В него е животът ви.

Рене успя да вдигне глава, пое голяма глътка… но помощта беше закъсняла. Гърлото й се бе стегнало и не пропускаше нито капка. Течността се изля навън върху разкошната рокля… Рене разбра, че всичко е свършено. Вече не можеше да говори, да стене, но още усещаше безумната болка и със страховит жест вдигна към небето юмруци в закана. Лицето й се сгърчи в жестока омраза. Устните й шепнеха мрачни проклятия, но не можеха да отронят нито звук. Тялото й се вдигна, изопна се и се повали на гръб. Очите й останаха отворени. Тръпките затихнаха.

— Наистина ли умря? — попита пряко сили Раул.

— Умря — пророни Максим. — Бог извърши своя съд. Ние й простихме, но Бог — не.

— А сега — попита умолително графът — ще спасите ли Жана? Ще я спасите, нали? Обещайте ми…

— Животът на госпожа Жана е в Божиите ръце — отговори Максим. — Сега вече имаме надежда.