Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (35)

XXXII

Младият мъж, застанал до постелята на болната, не беше красавец, но мургавото му лице с неправилни черти предизвикваше неволна симпатия. Тъмна коса обрамчваше високото му чело, а черните му очи излъчваха безкрайна доброта. Малко пълните устни също говореха за добродушен характер, а почти квадратната брадичка издаваше силна воля и твърдост.

Като пусна ръката на немощната жена, младежът пристъпи към влязлата девойка и почтително й се поклони:

— Госпожица Жана Льору, не греша, нали?

— Да, уважаеми господине — отвърна девойката, чието смущение бързо се изпари, и добави: — Господин докторът Жиро, струва ми се?

— Да, госпожице — потвърди на свой ред докторът. — Още с пристигането си имах намерението да ви посетя във вашия замък, но от господин свещеника узнах, че баща ви не си е в къщи, затова се въздържах — помислих, че посещението ми може да ви се стори неуместно.

Жана премълча.

— Как ви се струва нашата клета Женевиев, докторе — след малко се обърна тя към лекаря.

— Тревогите и лишенията сериозно са подкопали здравето на младата жена, но се надявам, че с наша помощ тя скоро ще се привдигне. Състоянието й не е опасно — с усмивка отвърна доктор Максим, на когото направи впечатление голямото внимание на девойчето към участта на болната.

— Как да ви благодаря, докторе! — възкликна момичето.

— Не е необходимо, госпожице — отвърна Максим, — това е мое задължение. Вие заслужавате благодарност заради помощта си, толкова необходима на бедните хора. А сега ще ме извините — трябва да побързам, защото ме очакват още много болни.

Максим Жиро отново се поклони и излезе.

Ободрена от хубавата новина, Жана остави половината от взетите пари до възглавницата на вдовицата.

— Пратете децата да ви купят по-силна храна — обърна се тя към жената, — а когато оздравеете, ще направя всичко възможно да ви намеря добра работа, която да не ви изтощава толкова и да можете да издържате децата си.

По хлътналите бузи на клетата жена потекоха горещи сълзи. Тя не можеше да продума от вълнение, само притисна трескави устни до ръката на своята закрилница.

Максим Жиро бе син на капитан в оставка, споминал се десет години преди времето, за което разказваме. Вдовицата му имаше малък капитал, към който се присъедини и половината пенсия след смъртта на съпруга й. Въпреки волята на баща си, който настояваше Максим да завърши военното училище Сен Сир, младежът предпочете да последва влечението си и записа медицина. След години на упорит труд младежът получи лекарска диплома, изкара едногодишната практика в парижка болница и бе готов да поеме пътя си на самостоятелен лекар — стига да си намереше пациенти.

Сигурна в сина си и в бляскавото му бъдеще, госпожа Жиро продаде малкото си имение в провинцията и реши да заживее при Максим в предградието Поасониер край Париж. Там наеха малка къща, обзаведоха я; наемът поглъщаше две хиляди франка годишно — половината от средствата, с които разполагаха. Разочарованието настъпи дори по-скоро, отколкото бяха очаквали. Пациенти нямаше никакви и всичките трудности на начеващия лекар не отминаха младия Максим.

Очакванията и напразните надежди се проточиха цели три години. При младия лекар се вясваха нарядко само някои от обитателите на квартала, които плащаха твърде оскъдно или се мъчеха изобщо да не му платят.

Веднъж сред обявите на медицинския вестник Максим Жиро зърна обява от кмета на село Рансей (на Лоара), че се търси лекар за селото без конкуренция, че кандидатът ще има възможност да купи къщата на предишния доктор заедно с хубавата му овощна градина. Лекарят се посъветва с майка си, която рече:

— В провинцията се живее по-леко, сине, там всичко е по-евтино. Но няма ли да ти бъде мъчно, че ще се откажеш от възможностите на парижки доктор и ще се погребеш в онзи затънтен край?

— Никак няма да съжалявам за Париж, мамо.

— Тогава замини за онова село, виж хората, къщата. Ако ти хареса, няма какво повече да говорим. Там ще живеем спокойно, а на мен ми е добре навсякъде, стига да съм до теб.

На следващия ден Максим замина за Рансей. Хареса му всичко — и живописната местност, и селото, и къщата. Кметът съобщи на младия лекар на колко пациенти може да разчита из околните села и допълни, че липсата на медик е истинско бедствие за целия район.

Като се върна в Париж, той и майка му разпродадоха мебелите. Трите години напразни илюзии им струваха скъпо… но въпреки това Максим Жиро и майка му бяха запазили към три и половина хиляди годишен доход.