Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (113)

II

Маркизата загледа Рене и отново я завладя учудване. Не беше виждала средната си сестра само няколко месеца; Рене не беше изгубила красотата си, но изразът на лицето й коренно се беше променил. Дълбока бръчка делеше сега веждите й, сякаш някаква неотстъпна мисъл я преследваше. Лицето й изглеждаше мрачно и тържествено, в черните очи блестеше някакъв заплашителен огън.

— Мили мои — наруши неволното мълчание Жана, — колко се радвам, че сега и двете сте до мен! Ако искате да бъда напълно щастлива, хайде да не говорим повече за мен — все едно че съм вече оздравяла…

— За какво искаш да говорим, скъпа? — попита Лазарин.

— За татко! Как е той? Добре ли се чувствува в Париж?

— Няма да повярваш, но дори изглежда по-млад от всякога — усмихната отговори Лазарин.

— Едва ли смята скоро да се завърне във Вертфейл — промълви Жана. — Вероятно добре се забавлява с неразделния си принц Кастел Виван… А как е старият принц? Здрав ли е?

При споменаването на Кастел Виван Лазарин пребледня.

— Добре е, доколкото зная.

— Нищо не ми каза за моя малък племенник, как е той?

— Как да бъде — през смях отговори Лазарин, — здрав и хубав е като кръстника си, граф Раул. Ако искаш, утре ще го доведа да го видиш.

— Чудесно! А тази вечер нали ще останеш с нас?

— Разбира се, щом искаш, мила Жана! Ще вечерям с вас, ще пренощувам, утре следобед отново ще бъдем заедно.

Рене слушаше бъбренето на сестрите си мълчалива и замислена. Разговорът бе прекъснат от идването на граф дьо Горд и на доктор Жиро.

— Позволете, мила Лазарин, да ви представя нашия доктор, приятел и гост, господин Жиро! Знаете вече мнението ми за него и се надявам той да спечели и вашите добри чувства.

— Разбира се, смятам го за свой приятел и от сърце съм му благодарна за грижите, които полага за милата ни Жана — усмихната подаде ръка Лазарин.

— Радвам се да се запозная с вас, драга маркизо — промълви Максим Жиро, който също изглеждаше тревожен, уморен и посърнал. — Сигурен съм, че вашето пристигане ще ободри милата ни графиня и ще й вдъхне нови сили. Сега ще я помолим да си вземе лекарството и да поспи спокойно няколко часа, нали, Жана? — обърна се той към младата си пациентка.

— Нашият доктор се държи като тиранин с нас — усмихна се Жана — и макар че в случая много ми се иска да въстана против заповедта му, все пак ще го послушам.

Рене се обади:

— Докторе, ей сега ще дам лекарството… Време ли е вече?

— Да, госпожице.

Девойката мина в своята стая.

— Ще те видя ли още веднъж тази вечер, Лазарин? — обърна се Жана към сестра си. — И нали утре ще доведеш малкия Раул?

— Да, ще остана, разбира се! Нали вече ти обещах! И утре ще бъдем дълго, дълго заедно.

Влезе Рене с лекарството. Жана пое лъжицата и я изпи.

— Колко е горчиво! — промълви Жана. — Сякаш много по-горчиво от всеки друг път.

— Докторе — обърна се Рене към Максим, — стъкленицата е почти пълна; ако искате, опитайте го и вие.

Рене влезе отново в стаята си и се върна със стъкленицата. Наля няколко капки в друга лъжица и я подаде на Максим.

— Наистина няма разлика — промълви докторът. — Сигурно вкусът на графинята се е променил, щом намира тази лека горчивина за прекалена.

Жана обаче възрази:

— Наистина много ми горчеше, и досега имам усещането, че сякаш съм преглътнала жлъч… Ще може ли да пийна малко плодов сок, за да ми размине?

— Разбира се. Женевиев ще остане в съседната стая и ще можете да я повикате всеки миг.

Лазарин и Рене, Раул и Максим излязоха от стаята на болната и минаха в гостната, където дълго още угрижено разговаряха за състоянието на Жана.

А младата жена се унесе в тежък сън. На сутринта се събуди отмаляла, уморена, без сили. Все пак приветства отново близките си, зарадва се на малкия маркиз и го разцелува по двете бузки.

Доктор Максим я гледаше тъжно и угрижено.