Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (103)

XVIII

— Сигурно ме смятате за безгрижна, за ексцентрична жена, която само се развлича — подхвана Лазарин. — Всъщност никога не съм била истински щастлива. Баща ми, прекрасен човек, обичаше мен и сестрите ми по свой начин, като ни предостави пълна свобода, но без да се занимава никак с нас. Цялото ми шумно и празно моминство, уверявам ви, чувствуваше една ужасна липса — на нежна и обичлива майчинска грижа и милувка…

Трогнатият Хектор понечи да каже нещо, но маркизата го възпря с жест.

— Една прекрасна сутрин татко се оказа разорен… Наложи се да заживеем на село. Промяната не донесе нищо ново и радостно за мен и не можех да благославям съдбата си. Там обаче маркиз дьо ла Тур дю Роа се влюби в мен и ми направи предложение. Съпротивлявах се с всички сили… мисълта за странния брак между старец и малко момиче (защото тогава бях същинско дете) инстинктивно ме възмущаваше. В края на краищата под натиска на баща си отстъпих… Да ме пази Бог да оскърбя с необмислена дума паметта на тогова, към когото винаги изпитвах искрено уважение! Маркиз дьо ла Тур дю Роа остана безукорно добър към мен от първия до последния си ден.

Въпреки това нашият неестествен брак ми причиняваше много мъки и аз безмълвно страдах, без никой да подозира какво става с мен. Сега с чиста съвест мога да заявя, че докрай изпълних дълга си към маркиза.

— Стига само да пожелаете, и всичките ви мъки ще се стопят в миналото! — възкликна Хектор. — Имайте ми доверие, Лазарин! Станете моя жена! Кажете, че приемате… Кажете, моля ви…

Маркиза дьо ла Тур дю Роа поклати глава. Сетне продума печално:

— Не бързайте, драги Хектор, изслушайте моята изповед!

— Но защо ми е тя? — припряно възрази младият принц. — Защо трябва всичко да зная? Обичайте ме, Лазарин! Обичайте ме, другото е без значение!

— Хектор, искам да ви призная важни неща, трябва да узнаете всичко, повярвайте!

Лазарин закри лицето си с ръце. Хектор зачака, развълнуван дълбоко. Когато младата жена вдигна глава, по бузата й течаха едри сълзи.

Сърцето на принца се сви.

— Два месеца след вашето заминаване от замъка ла Тур дю Роа маркизът заведе мен и Рене в Италия. Тръгнах с удоволствие, толкова копнеех за развлечения — нали бях съвсем млада! Във всички градове ни отрупваха с покани за балове и празненства. Във Венеция маркизът ми представи един младеж, негов добър познат, който се наричаше Марсел Ложие. Този млад офицер не беше аристократ по рождение, но бе много богат и добре възпитан.

Маркизът с удоволствие приемаше младия офицер, понеже се надяваше да омъжи Рене, средната ми сестра, за него. Не стига обаче, че този Ложие не предложи брак на сестра ми, а на всичко отгоре се влюби в мен, започна да ме ухажва така, че нито сестра ми, нито мъжът ми да не забележат нищо. Не обичах господин Ложие, той никак не ме интересуваше, но бях поласкана, че предпочете мен вместо сестра ми. Разкайвам се пред вас, принце, признавам, че страстта му ме забавляваше и — знам ли — може да съм се държала кокетно с него, може неволно да съм му дала надежда! Нали през ум не ми минаваше, че това негово увлечение може да представлява някаква опасност за мен… Нашите отношения не преминаваха границата на най-невинни разговори и развлечения и изобщо не придавах значение на любовта на младия офицер, като си въобразявах, че неминуемата раздяла ще сложи край на всичките му ефимерни надежди и мечти.

След завръщането ни във Франция обаче младият Ложие напусна армията и се настани в Орлеан, за да бъдел по-близо до мен, както не закъсня да ми обясни. Това ме разтревожи вече, но какво можех да сторя! На всичкото отгоре неочакваната катастрофа коренно промени живота ми — моят благороден съпруг се спомина внезапно… Останах вдовица и в скръбта си не приемах никого — и тогава, представете си, той има дързостта тайно да наруши моята забрана и да проникне в нашия парк… Заплаших го, че ще разкажа всичко на зет си, граф дьо Горд, и се преместих да живея в Париж…

— О, Лазарин, как ви разбирам! Да страдате толкова заради един негодник!

— Да, мили Хектор; този човек непрекъснато е по петите ми. Представете си, пристигна и в Париж! Предложих да поговорим тук, в моя дом, за да прекратя веднъж завинаги това мъчително преследване. Заявих му най-безпощадно, че никога не съм го обичала и няма да го обичам… Какво стори той според вас?

— Сигурно се е сбогувал и си е отишъл завинаги — предположи Хектор.

— Нищо подобно! Той има дързостта да ми отговори, че съм му вдъхнала надежда, че правата му върху мен били непоклатими и оставало само да се узаконят. Той бил решил, че непременно ще бъда негова съпруга. „Никога!“ — извиках тогава аз. А той ми отговори: „Не мога насила да се венчая за вас, тъй като е необходимо вашето съгласие, но бъдете сигурна, че ще се наложи да избирате между мен и вечната самота. Никого няма да допусна до вас; ще извиквам на дуел всеки ваш поклонник и ще го убивам.“

Хектор се намеси:

— Само долен тип би могъл да ви говори така!

— От тогава изминаха два месеца; господин Ложие вече не стъпи тук, но имам чувството, че ме следи и дебне всяка моя крачка. Мога ли да бъда сигурна, че не е подкупил и някои от слугите ми!

Хектор се замисли.

— Наистина ли не е имало нищо между вас и този мъж, за когото ми разказахте? Нищо — освен невинно кокетство от ваша страна и безогледно преследване — от негова?

— Приятелю — отвърна след пауза Лазарин с отпаднал глас, — нима се съмнявате в мен?

— Пазил ме Бог!… Исках само да разбера дали не сте забравили нещо…

— Не съм забравила… Ето, убедихте се, че съм права. Мечтите ни не могат да се сбъднат. Бракът между нас е невъзможен!

— Не съм се убедил ни най-малко — възрази младежът — и положението никак не ми се струва кой знае колко страшно и заплетено.

— Нима виждате изход? — попита Лазарин, като се преструваше на учудена.

— Разбира се! Щом този господин Ложие иска да се сражава с всеки, които удостоите с вниманието си, трябва да му се предостави такава възможност! Някой трябва да му даде добър урок, че силната страст не може да оправдае липсата на джентълменско отношение към дамата, и ако този урок облече в траур семейството му, само той ще е виновен за това.

— Нима искате да се биете с него? — извика маркизата.

— Да, и то час по-скоро.

— Дуел! В никакъв случай! Хектор, забранявам ви!

— Мила Лазарин — усмихна се младежът, — за мое голямо съжаление не ще мога да ви се подчиня…

— А ако ви помоля?

— Няма да отстъпя пред молби, нито пред сълзи. Животът ми е невъзможен без вас — затова единственият изход, единственият начин да отворя път за щастието ни, е да се бия на дуел.

— Значи нищо не може да разколебае вашата решителност?… О, колко се възхищавам от вас, Хектор! Отстъпвам пред вас, вие сте истински принц по мъжество и храброст… Но по какъв начин ще го извикате на дуел?

— По най-обикновения. Ще му се представя и ще му заявя, че маркиза дьо ла Тур дю Роа, на която съм направил предложение за женитба и която е приела предложението ми, е недоволна от действията му спрямо нея, затова съм принуден да го извикам на дуел. Въпросът ще бъде решен най-радикално.

— Велики Боже! Това е немислимо! — възкликна Лазарин. — Нима ще се решите да компрометирате по този начин бъдещата принцеса дьо Кастел Виван? Името ми в никакъв случай не бива да се споменава, иначе из Париж ще плъзнат клюки, че любовниците на маркиза дьо ла Тур дю Роа се бият на дуел заради нея! Какъвто и да бъде резултатът, доброто ми име ще бъде потъпкано… Нима не разбирате?

— Права сте, не помислих… Но как тогава бих могъл да извикам на дуел този господин Ложие? Нали дори не го познавам!

„Ама че е несъобразителен този новоизпечен принц!“ — си рече Лазарин и добави на глас:

— Зная къде живее този човек; мисля, че отскоро е наел жилище на улица „Амстердам“, 40; ще ви обясня и как изглежда. Висок е, с военна стойка, с големи мустаци, брюнет, в петлицата си има орденска лента. Действайте, приятелю, и преди да си кажем „до скоро виждане“, ще ви моля да ми дадете една клетва.

— Каква? — попита учуден от новото искане принцът.

— Че никога, при никакви условия господин Ложие не ще узнае истинските причини за дуела.

— Кълна се в честта си!

Лазарин се усмихна и посочи часовника, който показваше дванайсет.

— Време е да се разделим, скъпи приятелю! И помнете, че ще очаквам добри вести от вас.