Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
vens (2009)
Лека корекция
ClubRipBoss (2009)
Форматиране
beertobeer (2009)

Издание:

Ксавие Дьо Монтепен. Силата на парите

ИК „Земя“, 1993

ISBN 954–8345–01–3

История

  1. — Добавяне

XXVIII

През това време маркизът бе пристигнал при простреляния горски надзирател, който все пак не бе убит и лекарят смяташе, че ще оздравее. Полицаите на носилка откараха ранения у дома му, Робер връчи значителна сума на разтревожената му жена и към пет тръгна отново към замъка.

Щом премина няколко километра, насреща му се зададе собствената му карета, за негово учудване — съвсем празна. Кочияшът спря конете при срещата си с господаря.

— Накъде така, Батист? — попита маркизът.

— За Орлеан, господин маркизе.

— Кой ви изпрати?

— Вашият камериер ми нареди в пет да откарам за Орлеан младия художник и неговия багаж.

— А защо сте сам?

— Багажът е в каретата, но художникът слезе на около четири километра от замъка.

— Трябвало е да го изчакате.

— Предложих му, но той отказа. Рече: „Няма защо да бързам, обичам да ходя пещ, ще стигна до града, преди да се е стъмнило.“ Не ми оставаше друго освен да потегля. Може би ще го срещнете скоро, господин маркизе.

— Добре… Заминавайте.

Маркизът остана неподвижен няколко минути насред пътя. Неясните му съмнения се разрастваха, превръщаха се в увереност. Странното държание на Хектор Бегур, който трябваше да замине, а е останал, хвърлиха зловеща светлина върху всичко, което досега му се струваше неясно. Сега вече сметна за сигурно, че Лазарин и Хектор Бегур са се познавали отдавна, че между тях е съществувала някаква уговорка… Щом е останал, при това тайно от всички, значи вече са си уредили среща за довечера.

Маркизът пришпори коня, като повтаряше все по-гръмогласно:

— Ще ги убия!… Ще ги убия!…

Силната му възбуда скоро се изпари, той успокои коня и се замисли. „За да им отмъстя, трябва да ги разоблича! За да ги разкрия, трябва да използвам хитрост. Те ме мамят — ще действам тайно и аз.“

В този момент маркизът беше на около осем километра от замъка. След малко свърна по тясна пътека, отделяща се от пътя, и стигна до къщата на един от горските си надзиратели. Излязоха да го посрещнат жената и малкият син на неговия служител.

— Добре дошли, господин маркизе! Съпруга ми ли търсите? Той е в гората и ще се върне късно довечера — рече жената.

— Не се безпокойте, драга Урсула — отвърна маркизът. — Трябва ми перо и хартия, ще помоля също сина ти да отиде до замъка и да отнесе една бележка. Да я предаде на слугата Доминик.

С тези думи Робер седна и с няколко изречения извести маркизата, че следствието по прострелването на горския надзирател е започнало, доста се е усложнило и той ще остане в гората до късно; да не се безпокои за него и да не го чака за вечеря — той ще се върне късно през нощта.

След няколко минути малкият Пиер вече подскачаше с бележката на маркиза по пътя за замъка.

— Урсула — обърна се отново маркизът към домакинята, — вашият съпруг има револвер, нали?

— Да, да, дори два, както всички ваши надзиратели, господин маркизе. Рядко ги взема със себе си.

— Заредени ли са?

— Не зная, но имаме патрони за тях.

— Тази вечер ще остана до късно в гората, все пак трябва да имам някакво оръжие. Дайте ми единия револвер, Урсула.

— Ей сега, господин маркизе.

Когато взе револвера в ръце, маркизът след миг се убеди, че всичките шест куршума са на място в револвера, пусна го в джоба на редингота си и рече:

— Благодаря и довиждане, Урсула.

— Довиждане, господарю — отвърна Урсула и малко колебливо добави: — Добре ли сте, господин маркизе?

— Защо питате?

— Бледен сте, господин маркизе… Може би да си пийнете чаша вино?

Робер благодари, яхна бавно коня си и замина. До падането на мрака се лута из гората; с първия здрач потегли към замъка. Спря в тъмнината край една от вратичките в оградата, за която имаше ключ, влезе и върза коня си за едно дърво. Сетне пое към най-зашумената алея, в която Лазарин няколко пъти се беше срещала с младия художник.

Защо се бе насочил именно към нея? След кратък размисъл бе решил, че тя е твърде романтична с живописните си храсти под дърветата, с малката полянка в средата; освен това неведнъж се бе убеждавал, че маркизата харесва най-много нея и постоянно я избира за следобедните си разходки.