Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (34)

XXXI

— Здравейте, господин свещеник — усмихната се спря девойката пред местния духовник.

— Здравейте, госпожице Жана… Днес имам приятна новина за вас.

— Каква е тази новина? Толкова съм любопитна — моля ви, кажете ми я веднага.

— Откак се спомина нашият добър доктор Жандрон, за да намерим лекарска помощ, трябва да ходим на двайсетина километра оттук, при доктор Вердие. Не искам да кажа нищо лошо за него, но той е готов да пътува толкова километри, само ако е сигурен, че добре ще му заплатят. Доктор Жандрон, бездетен вдовец, завеща на далечни роднини малкия си капитал и къщата си в Рансей заедно с овощната градина към нея — на три километра от Вертфейл. Наследниците на доктора обявиха за продан къщата заедно с мебелите и с градината за осем хиляди франка — скромна цена, почти половината от истинската стойност на този малък имот. Доста време не се намираше купувач…

— А сега?

Къщата вече е продадена и купувачът й я навести.

— Да не би новият й притежател също да е лекар?

— Познахте, госпожице. Той е съвсем млад мъж, на двайсет и пет или двайсет и шест години. Учил е медицина в Париж, казва се Максим Жиро и живее с майка си. Надява се да се сдобие тук с пациенти, а също и да помага на бедните болни. Сигурен съм, че Максим Жиро ще ви се стори симпатичен човек.

— Но това е чудесно, отче! — плесна с ръце Жана.

— Надявам се, че скоро ще го срещнете до леглото на някой болник.

Девойката и свещеникът размениха още няколко думи и Жана Льору, като се сбогува с него, се запъти към къщите на своите бедни и тайничко се надяваше, че може да срещне там и доктора.

Но изминаха два дни, без Жана да види новия доктор.

Максим Жиро заедно с майка си подреждаше новия си дом в Рансей и все още не приемаше болни.

Сред болните, които се ползваха със специалното покровителство на Жана, беше и една още млада вдовица, майка на две малки момчета. След смъртта на мъжа си, дървар, жената бе останала без всякакви приходи, затова плетеше кошници и ги продаваше на пазара в Орлеан. За съжаление оскъдните средства от кошниците не стигаха и всяка сутрин момченцата, едното на девет, другото на седем години, тръгваха да просят из околността. С редки изключения френските селяни не са кой знае колко великодушни. Строги в бита си, безмълвно понасящи всякакви лишения, те не се трогват кой знае колко от чуждата бедност. Вечер момчетата се връщаха в къщи с няколко сантима в джобовете, пълни с корички черен хляб, толкова корави, че трябваше да се киснат в топла вода, за да се отчупи залъче от тях.

Къщата на вдовицата беше сред буйна зеленина и отвън изглеждаше спретната, хубава, за сметка на това гледката вътре вдъхваше истински ужас. Клетата жена се бе разболяла наскоро, лежеше върху изтърбушен сламеник, повалена от жестока треска. Освен одъра на болната имаше още няколко малки пейчици, два-три стола и клатушкаща се маса.

Младата девойка с всички сили се бе постарала да подобри участта на нещастното семейство. От известно време тя плащаше на една съседка да чисти и да готви на болната, поднови дюшека и завивките и децата, които нямаше нужда да се скитат по цял ден и да просят, и сега се грижеха за майка си.

На третия ден от срещата си със свещеника Жана се запъти да навести бедната вдовица. Едно от момченцата зърна отдалеч младото момиче, втурна се в къщи и извика:

— Мамо! Мамо! Добрата госпожица идва!

Жана с усмивка се запъти към отворената врата, но на прага се спря — до леглото на болната бе застанал непознат млад мъж и й мереше пулса.