Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (13)

X

Лазарин тръгна от своята стая. В коридора срещна Рене, която явно също бе дебнала до прозореца. Двете си размениха погледи, които изразяваха чувства, далечни от дружеските. Сетне заедно влязоха в приемната, където Льору вече бе поканил благородниците.

Маркизът бе като заслепен от Лазарин. Остана безмълвен около минута, за да преодолее вълнението си. Все пак успя бързо да се овладее и да подхване увлекателен разговор с девойките с такава подкупваща непосредственост, че спечели дори симпатиите на Жана, която не обичаше особено принца, но реши, че приятелят му, маркизът, е много по-мил човек.

Малката закуска, поднесена без всякаква претенциозност, се увенча с успех и самолюбието на Жул Льору никак не пострада.

Гостите се сбогуваха чак в шест.

Преди да се качи в кабриолета, Годефроа многозначително стисна ръката на Льору — този жест искаше да му каже, че бъдещият зет е осигурен. Откровено казано, Льору не се съмняваше в това, а също и Рене, която с очите си се убеди в безспорния успех на сестра си.

След първото посещение последваха много други; маркизът пристигаше ту сам, ту в компанията на принца. Веднъж, две седмици по-късно, Годефроа дръпна настрани ексбанкера и припряно изрече:

— Тържествената минута наближава, скъпи мой Льору. Робер е готов да признае чувствата си… В четвъртък ще дойдем отново — поканете ни тогава на вечеря.

— Но…

— Нито дума повече! Уверявам ви, няма защо да се безпокоите за вечерята. Влюбеният маркиз няма да разпознае кокошка ли яде, или фазан с трюфели.

Събитията се разгърнаха точно според програмата, предвидена от принца. В четвъртък гостите пристигнаха и бяха радушно поканени на вечеря; приеха с радост и скромната домашна вечеря се оказа чудесна.

Кафето след вечерята бе сервирано в парка, на лунна светлина, под клоните на габърите.

— Искам да споделя с вас една своя идея, драги ми господин Льору — подхвана маркизът, като се мъчеше да изглежда спокоен. — Ако я одобрите, ще бъда най-щастливият човек на света.

— Готов съм на всичко, за да бъдете щастлив, господин маркизе — отвърна усмихнат домакинът. — В какво се състои вашата идея?

— Прекрасните ви дъщери, пораснали в Париж, вероятно никога не са виждали истински лов с хрътки. Големият лов е нещо твърде интересно; предлагам в ден, който вие изберете, през следващата седмица, да организираме такъв лов, на който да дойдете вие и вашите толкова мили дъщери. След лова ви каня на вечеря в замъка… Нали ще приемете? Помислете, преди да ми откажете… Вашият отказ много ще ме огорчи.

— Опазил ме Бог да ви огорча… Но има една пречка — промълви домакинът. — Двете ми дъщери са прекрасни ездачки, а мен не ме бива в това отношение, Жана също почти не владее ездата. Ще ни трябва кола, притеснени сме също и с конете за езда…

— Какви дреболии! — извика дьо ла Тур. — Ще ви взема карета, а за двете ви дъщери ще изпратя коне, за чиито качества гарантирам.

— О! — възкликна разпалено Лазарин. — Пратете ми дори най-буйния си и непокорен кон, маркизе, наемам се да го укротя. Имам желязна воля и желязна ръка. Моята мила Нора толкова се противеше на всякакви ограничения, но само за месец стана кротка като агънце.

— Къде е вашата Нора, госпожице?

— Продадоха я преди половин година… Горката Нора! Колко ми беше мъчно, когато я отведоха! За нищо не съжалявам толкова, колкото за любимата си Нора.

Настъпи кратко мълчание. Прекъсна го принцът:

— Тъй като моят приятел отстрани пречката с твърде практичното си предложение, да се надяваме, че въпросът е уреден.

— Поканата е твърде любезна и много привлекателна, за да я отхвърлим — отвърна Льору. — Приемам я, господин маркизе, от името на дъщерите си и от свое име.

Робер дьо ла Тур дю Роа стисна трогнат ръцете на ексбанкера. Уговориха се за следващия вторник. Жул Льору не възрази и маркизът, получил желаното съгласие, прати за каретата с намерението да си тръгнат с принца.

На девет километра от къщата на Жул Льору пътят се раздвояваше: едното разклонение водеше към замъка на маркиза, а другото към Орлеан. Дьо ла Тур насочи конете към Орлеан.

— Не объркахте ли пътя, маркизе? — попита учуден принцът.

— Ни най-малко… Отиваме в Орлеан, трябва да изпратя бърза телеграма.

За по-малко от час бързите коне стигнаха в Орлеан и спряха пред телеграфа, който бе затворен поради късния нощен час. Маркизът нареди да намерят телеграфиста, щедро го възнагради заради прекъснатия сън и му връчи бърза телеграма с настояването веднага да я изпрати. С тази телеграма възлагаше на своя представител в Париж да узнае кой е купил ездитния кон на име Нора при разпродажбата, организирана преди половин година от банкера Жул Льору, да купи коня независимо от цената и да го изпрати веднага в замъка с извънреден влак под наблюдението на опитен коняр.

„Това е истинско кралско внимание — помисли си принцът, — но ако имах неговия годишен доход, щях да постъпя по същия начин… което съм доказвал някога, през безумното време на младините си.“ И дълбоко въздъхна.