Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (16)

XIII

Маркизът също спря, смутен. Възцари се мълчание. „Дяволите го взели този влюбен! — си рече принц Годефроа. — Ако не се намеся, тази история никога няма да свърши.“

И като се обърна на висок глас към Жул Льору, изрече:

— Скъпи мой, стари приятелю! Маркиз дьо ла Тур дю Роа, нашият домакин и общ приятел, желае да ви направи едно предложение, което има толкова сериозно значение за него, че го виждате развълнуван…

— Какво трябва да сторя, за да ободря маркиза?

— По-смело! — прошепна Годефроа на ухото на приятеля си. Нямаше място за отстъпление. Маркизът разбра това и като вдигна поглед към бащата на Лазарин, промълви:

— Благодаря ви хиляди пъти, господин Льору, за добрината да ме ободрите… Но за съжаление молбата ми не зависи само от вас. И все пак много зависи от вас, затова се обръщам с думите: аз обичам с цялата си душа госпожица Лазарин и ви моля за честта да ми дадете ръката й.

Жул Льору артистично изигра ролята си на изненадан баща.

— Нима обичате Лазарин, маркизе! — извика той.

— Да, обичам я до полуда!

— Кой би могъл да допусне… Искам да ви кажа, че е много трудно веднага да се отговори на толкова изненадващо предложение. Въпреки всичко трябва да изразя гордостта си, маркизе, че ни ощастливявате с предложението, което прави чест както на мен, така и на моята дъщеря.

— Приемате ли го? — побърза да попита маркизът.

— От моя страна вие няма да срещнете съпротива. Виждам във вас идеалния зет, убеден съм, че с вас Лазарин ще бъде щастлива. Но положението ми по отношение на моите дъщери е твърде особено и много деликатно… Дали поради нещастие, или поради неумение, но аз разорих децата си. Те са лишени от богатството, на което имаха правото да разчитат, и им остава само едно: свободата по своя воля да изберат бъдещия си съпруг.

— Но — подхвана маркизът пряко сили — имате ли представа дали госпожица Лазарин е дала някому обещание?

— Няма нищо подобно.

— Сигурен ли сте, че сърцето й е свободно?

— Напълно съм сигурен. То бе свободно, когато напуснахме Париж, а оттогава, откак се заселихме във Вертфейл, не е срещала никого.

— Смятате ли, че щом сърцето й е свободно — продължи все по-развълнуван маркизът, — тя би могла да допусне мисълта да стане моя съпруга?

— Струва ми се, че имате право да се надявате.

— Дай Боже да не грешите. Нямам сили обаче да понасям тази неизвестност. Влезте в положението ми! Поговорете с госпожица Лазарин и моля ви, върнете се час по-скоро да ме успокоите.

— На вашите услуги, господин маркизе — изрече усмихнат Льору, — но позволете да ви дам един съвет: поговорете сам с Лазарин.

Маркиз дьо ла Тур дю Роа трепна.

— Аз ли! Аз самият да говоря с нея! Как си представяте това? Никога няма да събера смелост.

— Но точно така трябва да постъпите, драги ми Робер — намеси се и принцът, като за кой ли път недоумяващо вдигна рамене, — ако искате да си помогнете. Вие най-добре ще успеете да я убедите.

— Добре… Може би… Но по-късно тази вечер… или утре.

— О, не. Отлагането е само губене на време. Отивате и още сега се обяснявате с Лазарин.

Принцът хвана маркиза под ръка и го повлече към замъка, също както преди петнайсет минути го бе тътрил към терасата. Маркизът безмълвно се подчини.