Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (23)

XX

Жул Льору и дъщерите му пристигнаха в замъка на другия ден. Маркиз дьо ла Тур дю Роа и Лазарин излязоха да ги посрещнат. Робер, щастлив като младеж, едва скриваше любовта и щастието си, изпълващи погледите му към неговата млада съпруга.

Принцът хвана под ръка Жул Льору и му посочи с очи Робер:

— Погледнете го! Великолепен, честна дума! А Лазарин е самото очарование. Честито, приятелю, вашата дъщеря се държа чудесно!

От следващия ден замъкът започна да се пълни с гости, поканени за празненствата от маркиз дьо ла Тур дю Роа. Няма да се спираме подробно на баловете, които се редяха един след друг цели две седмици. Не спираха и концертите, спектаклите, надбягванията, големите вечери, закуските по време на лов в гората. През цялото това време Лазарин бе във възторг; чувствуваше се като риба във вода сред целия този разкош и блясък.

Никакви думи не могат да изразят нейния успех. Всички гости шумно изказваха удивлението и възхитата си, като не криеха завистта си към маркиза. А наистина ли бе щастлив Робер дьо ла Тур? И да, и не. Тържеството на Лазарин ласкаеше самолюбието и гордостта му, бе искрено удовлетворен, че има толкова красива и грациозна съпруга. Обаче от време на време смътно безпокойство обземаше маркиза. Лазарин сега му се струваше съвсем друга — не онази скромна, свенлива амазонка, която бе срещал из горите в околността. А, от друга страна, Лазарин, сигурна във властта си над своя съпруг, бе по-малко сдържана и предпазлива; но все пак красотата и вродената почтеност смекчаваха постъпките й в очите на маркиза. „Това дете е опиянено от успеха си — мълвеше си той. — Какво по-естествено от това?“ И все пак му се струваше, че по време на танците Лазарин не може да вдъхне достатъчно уважение към себе си: тя се опираше силно върху ръката на кавалера, говореше му нещо, високо се смееше… Е, да, дреболии, но те безпокояха влюбения съпруг. Най-сетне той се реши да й направи малка бележка. Младата маркиза го погледна учудено.

— Изобщо не ви разбирам, мили — рече тя. — Нима ме упреквате в нещо?

— Не, но…

Лицето на Лазарин бе толкова открито, толкова ясно, че маркизът се смути, но все пак бързо се овладя и изказа опасенията си. Лазарин го изслуша и бавно, кротко отвърна:

— Не съм достатъчно опитна и никога не съм се движила в аристократичните среди, в които ме въведе вашата любов. Млада съм и исках всички ваши приятели, всички ваши гости да се веселят също от сърце. Но щом държанието ми е неприлично, както ми обърнахте внимание, от днес ще бъда сериозна, ще скрия от всички радостта и веселото си настроение. Няма да разговарям, нито да се смея, ще се държа далеч от кавалера си по време на танците и се надявам да бъдете доволен от мен.

— Лазарин, скъпа Лазарин — извика маркизът, — значи зле съм се изразил, щом не сте ме разбрали. Не съм казал повече да не се смеете! Това би било глупаво!

— Но понеже не мога да разбера в какво се състои моята грешка, най-добре да прекратим тези балове.

— Но вие с нищо не сте се провинили, мила моя! Хайде да приключим този разговор. Ползвайте се от свободата си, останете такава, каквато всички ви обичат. Не променяйте нищо в държанието си, вие сте очарователна!

Лазарин се усмихна, прегърна маркиза и обвила го с голите си ръце, обгърнала го с огнената си коса, тихо промълви:

— Говорите така, Робер, защото ме обичате. И с радост ще ви се подчиня, защото и аз ви обичам.

На другия ден маркизата още по-възторжено валсираше със своите кавалери… Нали бе получила разрешение от мъжа си! Маркизът я гледаше възхитен.