Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (121)

X

След посещението на своя осиновител и на Жул Льору Хектор започна бързо да оздравява. „Най-добрият баща“ с думите, че Лазарин е заминала отчаяна за провинцията и че сега той ще я успокои с вестта, че Хектор оздравява, намаза раната на Бегур с вълшебен балсам; младият мъж се почувствува окрилен и щастлив, дълбоко сигурен, че Лазарин го обича.

Около час след заминаването на Годефроа и Льору камериерът на Хектор влезе на пръсти и му подаде визитна картичка:

— Вън чака един господин… Интересува се за ваше сиятелство. Дошъл е да попита за здравето ви и се зарадва, щом узна, че сте по-добре.

Хектор погледна визитката и възкликна:

— Марсел Ложие! Постъпката му е прекрасна!… Кажете му, че утре ще се прибера в своята къща и че в най-скоро време ще мога да му върна посещението. Изразете му моята благодарност за оказаното внимание.

Камериерът излезе.

— Докторе — промълви младежът, — знаете ли кой беше този човек, дошъл да ме посети?

— Не бих могъл да отгатна.

— Джентълменът, който ми причини тази сериозна рана, от която вие толкова успешно ме лекувате. Изключително благородно е от негова страна да се поинтересува сега от моето здраве… Направо съм трогнат! Той е истински почтен човек!

Към шест вечерта докторът остави своя пациент на камериера и слезе за вечеря в ресторанта. Слугата се обърна почтително:

— Ваше сиятелство, вече сте достатъчно укрепнал и искам да ви съобщя за нещо, случило се тук, докато вие бяхте зле и бълнувахте…

— За какво се отнася? — попита Бегур.

— През онази нощ тук дойде една дама да ви види. Тя изглеждаше много отчаяна и докторът й позволи да влезе за малко…

— Как изглеждаше? — попита заинтригуван Бегур. — Забелязахте ли нещо от външността й?

— Беше с тъмна рокля, с шапка и много плътен чер воал. Нищо не бих могъл да кажа за лицето й, но беше стройна, вероятно много млада жена. Впрочем зърнах част от косата й, която се спускаше по раменете и по гърба й, — тя беше с доста особен цвят. Стори ми се червеникава със златист оттенък…

Хектор се привдигна на лакът.

— Тя е била! — прошепна той възхитен. — Идвала е чак от Париж, понеже се е тревожила за мен. Колко съм щастлив! Повече, отколкото заслужавам!

— Значи се досетихте коя е дамата, ваше сиятелство?

— Да, и съм безкрайно доволен от тази новина. За награда ще ви подаря петдесет златни франка да се почерпите за мое здраве.

Тази нощ премина спокойно, сънят на младия дьо Кастел Виван бе дълбок и укрепващ.

Към десет сутринта във Вил д’Авре пристигна каретата на принца, пълна с меки дюшеци и удобни възглавници. Дотогава подложен на диета, Хектор през тази сутрин хапна хубава котлета с варено яйце и изпи половин чаша рейнско.

На съдържателя бе заплатено с царска щедрост, сетне пренесоха Хектор в каретата и той благополучно замина за Париж, макар и с най-бавния ход на конете.

Предвиждането на лекаря се оправда напълно — пътуването не оказа никакво влияние върху здравето на Хектор. В двора на голямата му разкошна къща го свалиха най-предпазливо от каретата и го пренесоха в постелята му.

— Колко е хубаво в къщи! — възкликна принцът. — Струва ми се, че тук съвсем бързо ще оздравея.

— Прав сте да мислите така, скъпи принце — съгласи се докторът. — Трябва само добре да се храните, да си почивате и да не се вълнувате прекалено.

— Мога ли да приемам посетители и да разговарям с тях?

— Разбира се, но по възможност да не са много. Още веднъж искам да подчертая — трябва да сторим възможното раната ви да заздравее, след това вече всичко ще ви бъде позволено.

На следния ден към десет сутринта слугата внесе на поднос едно писмо. Беше от Лазарин и Хектор го прочете на един дъх. Изводите, които си бе направил Хектор от нейното посещение във Вил д’вре, не бяха погрешни — Лазарин го обичаше, искаше да се омъжи за него и предлагаше да се венчаят в чужбина, за да се отърват от нейния преследвач…

Хектор се замисли. Той мразеше този офицер в оставка, който толкова тормозеше маркизата с тираничното си държание, но в същото време някак не можеше да възприеме мисълта, че този жесток човек и Марсел Ложие са едно и също лице. Това странно раздвояване на чувствата искрено го безпокоеше.

„Честна дума — си казваше той, — нищо не разбирам! Струва ми се невъзможно този млад мъж с открито, честно лице да е долен, подъл тип, който измъчва жена. А в същото време маркизата не би ме лъгала! Вероятно съм прекалено доверчив и твърде повърхностно възприемам своя съперник. Следващия път, когато го срещна, на всяка цена ще поговоря сериозно с него, за да си изградя по-ясна представа.“

Марсел дръпна звънеца. Влезе камериерът Жермен.

— Преди три дни — му рече Хектор — ми донесохте една визитка, беше ви я предал мъж, дошъл да узнае как съм. Този мъж се казва Марсел Ложие. Ако тези дни дойде отново и попита за моето здраве, предайте му, че съм готов да го приема. Предупредете и вратаря.

Към четири следобед камериерът се появи с вестта, че е дошъл господин Марсел Ложие и иска да се информира за здравето на принца.

— Сложете ми още една възглавница, Жермен — каза Хектор на камериера — и преместете по-близо до леглото едно кресло за господин Марсел.

След минута вратата се отвори и слугата докладва:

— Господин Марсел Ложие.

— Заповядайте — покани го Хектор — и се настанете удобно.

— Позволете преди всичко да ви съобщя, драги господине — рече Марсел, застанал прав до вратата, — че при нашето взаимно положение не бих си позволил да допусна вероятността да ме приемете, но вашият камериер ми каза, че щяло да ви бъде приятно…

— Наистина ми е драго, че ви виждам — прекъсна го Хектор.

— С удоволствие ще стисна ръката ви на довчерашен съперник, който може би ще стане мой приятел — рече Марсел.

— Има доста примери, когато приятелството започва с дуел — уклончиво отговори Хектор.

Те си стиснаха ръцете.

— Един ден и една нощ мислех, че сте убит — продължи Марсел. — Бог ми е свидетел, те бяха много тежки за мен! Не бих си простил вашата смърт, за която действително нямам вина, надявам се да признаете…

— Никой не е виновен, ако убие противника си в честен двубой — каза Хектор.

— Безспорно сте прав, но друго имах предвид: аз не желаех този дуел. Вашето според мен предизвикателно държание и желанието ви да влезете в спор с мен много ме учудва и досега. И бих ви бил благодарен, ако ми разясните на какво се дължи то.

— Може би предполагате, че причината за държанието ми е някоя жена?

— Ни най-малко — сериозно отвърна Марсел. — Посветил съм живота си на една-единствена жена, а тя не е от средите, които предизвикват банални съперничества.

Хектор пребледня. Сърцето му заби ускорено — Марсел говореше за Лазарин! Принцът едва не извика: „Тази жена не ви обича! Вие сте неин враг, който я преследва и потиска, тя иска да се отърве от вас и аз участвах в дуела с намерението да ви убия!“

Но той се бе заклел да мълчи.