Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
vens (2009)
Лека корекция
ClubRipBoss (2009)
Форматиране
beertobeer (2009)

Издание:

Ксавие Дьо Монтепен. Силата на парите

ИК „Земя“, 1993

ISBN 954–8345–01–3

История

  1. — Добавяне

XII

В два цялата компания се запъти към замъка на маркиза, който се намираше на осем или девет километра от полянката край гората. Грамадна липова алея, дълга цял километър, водеше от шосето до оградата на парка. До входа два разкошни павилиона поразяваха въображението на посетителите: в единия живееше вратарят, в другия — лесничеят.

Четири стълбища в италиански стил водеха към терасата, заемаща цялата ширина на фасадата. Прозорците на долния етаж се отваряха към нея.

Замъкът бе построен през епохата на Луи XIII и бе типичен за времето му.

Щом се озова на стълбището за терасата, Лазарин изпита силно вълнение. Макар да бе смятала, че познава най-изискания френски разкош, не бе виждала нищо наподобяващо този замък и неговия парк. Смесицата от великолепие и поразително изискан вкус я смая.

Маркизът предложи на девойките да отпочинат до вечеря. Лазарин не се чувствуваше изморена, ала не посмя да възрази на своя домакин. Когато остана сама, излезе на балкона и се облакъти на перилата, облечени в червено кадифе. „Това всичко е мое! — си рече тя. — Същински сън!… О! Рене, горкичката ми сестра; разбирам твоята завист, която не можеш да овладееш, и от сърце ти я прощавам.“

Докато маркизът бе зает и настаняваше гостите си по стоите, Жул Льору се разхождаше по терасата и разговаряше с принц Кастел Виван. Двамата бяха запалили пури.

— Какво ще кажете за този замък, скъпи приятелю? — попита принц Годефроа.

— Безспорно е великолепен и заслужава славата си.

— А какво е мнението ви за маркиза?

— Струва ми се идеален джентълмен.

Годефроа понечи да продължи, но в този миг се появи един слуга и почтително му зашепна нещо на ухото.

— Добре — му рече принцът, — идвам.

— Маркизът ме вика и се досещам за какво — обърна се той отново към Льору. — Ще ви оставя за пет минути и ще се върна бързо, надявам се да не съм сам. Помислете добре какъв разговор ви предстои и поемете ролята на родител, загрижен за своите деца.

И чевръстият принц бързо се обърна, след което влезе в замъка.

Робер дьо ла Тур дю Роа, много развълнуван, крачеше нервно по мраморните плочи на вестибюла. Принцът усмихнат го хвана под ръка.

— Да вървим вече, мили приятелю…

— Къде ще ме водите? — попита маркизът и се спря.

— Където отдавна трябваше да отидете! При Жул Льору. Искам вече да се отърся от ролята на посредник. Да вървим.

— Почакайте малко — отвърна Робер, — нека да не бързаме… Годефроа погледна учуден маркиза.

— Какво да чакаме? — попита той. — Да не се е случило нещо, което да не зная? Да не би тази странна любов, която ви обзе толкова внезапно, да е изгоряла като стиска слама?

— Не богохулствайте! — извика разпалено маркизът. — Обичам Лазарин повече от всякога! Ще умра, ако тя не ми стане жена! Ще я обичам цял живот!

— В такъв случай да идем и да й поискате ръката.

— О, колко бих желал, Бог ми е свидетел! А също и да свърши всичко час по-скоро… Но се страхувам, не смея.

— Но от какво се страхувате?

— От отказ.

Принцът вдигна още по-енергично рамене и впери поглед в маркиза.

— Честна дума, скъпи маркизе, тази любов ще ви побърка! Може ли такова нещо: да се унижавате, като говорите по този начин! Безспорно Лазарин е чаровна и с право я обожавате. Но защо не забелязвате своите качества, защо ги пренебрегвате? Вие сте маркиз! Вие сте милионер и въпреки възрастта си оказвате нечувана чест на това семейство, което не би могло дори да мечтае за такова нещо! Не разбирате ли? Но стига приказки…

— Какво излиза — промълви Робер, — няма ли от какво да се страхувам според вас?

— Не! Хиляди пъти не!

— Вие ме ободрихте. Да вървим при баща й.

Принцът отново хвана маркиза под ръка и го поведе към терасата, този път без никаква съпротива. Жул Льору, който продължаваше да се разхожда по терасата, ги видя да се приближават и разбрал, че настъпва решаващата минута, се спря и хвърли пурата.