Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (89)

IV

Хектор лесно стигна до улица „Монмартър“ 131 и се изкачи на първия етаж. Натисна ръчката на вратата, озова се в обширен вестибюл и се обърна към дребен старец, който пищеше нещо до прозореца:

— Къде мога да видя господин Рох или господин Фюмел? Те ми писаха да дойда.

— Мога ли да видя писмото?

— Е, аз получих пет, а може би десет техни писма, но си палех цигарата с тях — засмян отвърна Хектор.

— Как се казвате?

— Хектор Бегур.

Старецът се изгуби някъде, след малко се върна и заяви:

— В приемната има много хора, но господин Рох ще ви приеме веднага. Заповядайте, господине!

Старецът поведе художника и го покани да влезе в кабинет с черна ламперия и с мебели, тапицирани със зелен плюш. Зад писалище, отрупано с книжа, на стол с висока резбована облегалка седеше господин Рох, добре облечен мъж на средна възраст, който се мъчеше да запазва добродушен израз. Господин Рох вдигна очилата на челото си, усмихна се любезно и благосклонно и посочи креслото пред бюрото си:

— Господин Бегур, художник, нали не се лъжа?

— Точно така, господине.

— Радвам се да се запозная с вас… Доста ни накарахте да ви чакаме. Нашите сведения за вас като за художник са доста пълни; знаем със сигурност, че ви очаква бляскаво бъдеще. В същото време ни е известно, че сте потънали в дългове.

— Но, господине… — понечи да обясни Бегур.

— Имайте предвид, че не виждам нищо лошо в това — избърза да каже господин Рох. — За нас е напълно разбираемо, че един млад мъж може да обича удоволствията и да взема заеми, които по-късно, разбира се, ще изплати. Младостта си е младост! И аз съм бил млад!

И господин Рох се облегна на стола, като мечтателно притвори очи.

— Но всъщност ви търсим по съвсем друг повод, млади приятелю. Да минем към целта. Вие се наричате Хектор Денис Бегур, нали така?

— Именно, ваша милост.

— И сте законен син на Жан Денис Бегур и госпожа Урсула Лебер, негова съпруга?

— Да. Впрочем мога да представя и кръщелно.

— Не се безпокойте, имаме го вече, както и ред други документи — изобщо вашата папка при нас е доста обемиста.

— Но на какво дължа толкова голямото внимание? — възкликна Хектор.

— Любопитството ви е напълно естествено… Вие бихте се съгласили да получите един добър капитал, който ще ви позволи да работите само когато пожелаете; прав ли съм?

— Още по-приятно би ми било да получа такъв капитал, който да ми позволи изобщо да не работя. Но понеже не съм очаквал нищо, ще съм доволен да получа каквото и да било. Но къде е това имущество, за което говорите?

— Не бързайте, господине, най-напред трябва да се споразумеем — възпря го юристът и си придаде официален вид. — Искам да ви съобщя, че представлявам най-авторитетната агенция в Париж. По вашия въпрос сме извършили редица издирвания, събрали сме многобройни документи, уредили сме безброй спорни проблеми… и сега смятаме, че ще можем да ви връчим една доста добра сума, на която не сте разчитали и която би била изгубена за вас без агенция „Рох и Фюмел“, нали така? — И без да дочака отговор, важният господин Рох продължи: — Ако се споразумеем, агенцията ще поеме върху себе си тези предварителни разноски. Ако ли пък ги поемете вие, обещавам ви да не ви искам никакъв хонорар, никакво заплащане. Имате ли средства да заплатите на нашия детектив, за консултациите, издирванията, подадените прошения и кореспонденцията с наши сродни фирми?

— Милостиви господине — отвърна Бегур, — не се съмнявайте в моята признателност и бъдете сигурни, че съм готов да приема всички ваши условия.

— Всъщност се отнася за нещо съвсем лесно — да подпишете документ, който ми гарантира процент от сумата, предстояща за получаване от вас.

— Съгласен съм. Колко желаете?

— Двайсет и пет процента от цялата сума.

Бегур подскочи.

— Двайсет и пет процента ли! — извика той. — Значи, ако получа двайсет хиляди франка, ще ми вземете пет от тях?

— Именно.

— Много е! Прекалено много! Претенциите ви са немислими! Предлагам десет процента.

— Или двайсет, или нищо… Съгласни ли сте, или не?

— Никога!

— Както желаете, господине. Остава ми само да изразя съжаление, че напразно сме ви обезпокоили. Ако промените решението си, заповядайте отново. Тогава обаче ще ви поискам трийсет процента.

И господин Рох с жест се сбогува с Бегур. Хектор се запъти към вратата, но сетне се върна отново при писалището и колебливо промълви:

— Разберете, просто жив ме одирате…

— Нищо подобно: предлагам ви пари — възрази господин Рох.

— Може би — но засега не виждам нищо такова.

— Не ви искам процентите, преди да уредим вашите пари докрай.

— А ако се съглася, дълго ли ще трябва да чакам? Не бих ли могъл авансово да получа част от средствата?

— Вие сте прекрасен младеж и нищо не мога да ви откажа… Хайде, добре, ще ви дам част от сумата, но само след като подпишете договора с нас! И тъй като всъщност ще рискувам свои пари, сумата няма да е голяма.

— Все пак — поне две хиляди франка? — произнесе Хектор и се стресна сам от значителността на искането си.

— О, две хиляди франка! — произнесе господин Рох и се замисли. След малко решително каза: — Аз съм смел човек… приемам. Изчакайте само да подготвим договора.