Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (81)

XXXI

Лазарин замина за Париж; на гарата я очакваше най-добрият баща на света (поне Жул Льору се смяташе за такъв).

Къщата, която някогашният банкер бе наел за дъщеря си, бе много просторна, красива и с приветлив външен вид; имаше и обширни стопански постройки, конюшни, навеси за каретите и чудесен парк. Партерът, който се издигаше на пет или шест стъпала над околността, включваше вестибюл, трапезария, две гостни, още една по-малка като будоар, оранжерия, която граничеше с парка. Изобщо партерните помещения можеха да поберат до сто и петдесет гости. Горният етаж включваше два отделни апартамента, всеки от тях с гостна, спалня, будоар и баня. Стълбището към горния етаж бе много красиво, покрито с пухкав червен килим. Мебелите не бяха от най-скъпите, но изглеждаха удобни, изящни, в ярки тонове и затова стаите бяха сякаш постоянно огрени от слънце.

Въпреки умората си от пътуването Лазарин обиколи цялата къща още с пристигането си.

— Много е хубаво навсякъде, татко! Може да не е връх на разкоша, но е кокетно, радва очите и най-вече не ни е струвало кой знае колко скъпо… За сто хиляди франка — толкова.

— За деветдесет, дъще. Успях да измъкна десет на сто отстъпка, понеже мебелистът искаше парите веднага.

— Още утре ще си получиш чека, татко. А сега ще останеш да вечеряме заедно, нали?

— Ако маркизата позволи…

След десет минути Лазарин и баща й седяха вече на трапезата. Веселият им разговор скачаше от тема на тема.

— А какво прави твоят верен приятел?

— За принца ли питаш?

— Естествено.

Жул Льору отмести поглед.

— Много странен е станал. Не съм го виждал цяла вечност.

— Да не сте се скарали?

— Нищо подобно, просто не е в Париж. Идва веднъж при мен сутринта сериозен и важен и ми заявява, че заминавал на пътешествие, при това не сам… Нали сме стари приятели, позволих си все пак да го попитам за това-онова. Толкова неясно ми отговори, че не разбрах нито закъде заминава, нито с кого.

— Значи е забъркана жена?

— Знам ли, но е много вероятно… Ако бе тръгнал да пътува с мъж — защо да не ми каже?

— Хрумна ми, че зад цялата тази мистерия може да се крие близка женитба. Вдовици милионерки — колкото искаш. Защо някоя от тях да не се окичи с титлата на принцеса? Макар че не си представям принц Годефроа женен. Това ще е много смешно!

— Но не и за жена му — отбеляза Жул Льору.

Лазарин бе довела със себе си достатъчно слуги, но от предпазливост бе оставила стария Доминик. Като не виждаше начин да избегне посещенията на Марсел Ложие, бе решила поне да предотврати срещата му с Доминик — единственият човек от замъка в Орлеан, който бе общувал с младия поручик.

Изминаха няколко дни.

Младата жена, вече в напреднала бременност, не можеше дори да пътува с карета из Париж за развлечение и нищо не разнообразяваше живота й освен посещенията на нейния баща. Мъчителната скука я накара да си спомни за обещанието, което бе дала на Марсел, и си рече: „Горкият поручик никак не е забавен, но все ще ми помогне да прекарам по-неусетно два или три часа“. С това заключение взе един лист без инициали и герб, сетне написа: „Улица «Мурильо», … Утре в три.“

Върху един най-обикновен плик отбеляза адреса: „За господин Марсел Ложие, Грандхотела“.

Камериерката пусна писъмцето.

Лазарин не изпитваше нищо наподобяващо любов към младия офицер; той не бе оставил никаква следа в сърцето й и маркизата бе готова на всичко, за да се отърве от него. Но така или иначе, на другия ден към три се улови, че с нетърпение очаква да чуе звънеца и слугата да извести, че е дошъл господин Марсел Ложие. „Сигурно ще дойде по-рано! — размишляваше тя. — Може би с няколко минути, но няма да дочака до три. Хващам се на бас, че вече отдавна обикаля около парка Монсо.“

Удари три. Звънецът не се чу. Нетърпението на Лазарин премина в учудване, то на свой ред се смени от раздразнение, нарастващо с течение на времето.

Марсел не се появяваше. Раздразнението й премина в тревога. Сигурно имаше някаква причина, и то сериозна, за да не дойде. Лазарин пламна в тревога. Близо един час почти обича Марсел.

Късно през нощта, когато отпрати слугите да спят, Лазарин се облече, сложи си шапка с гъста воалетка и незабелязано излезе през малката врата на градината в парка Монсо. След минута вече беше на съседната улица, където спря първия преминал файтон.

— За Грандхотела — извика тя на файтонджията.