Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (7)

IV

Обедът започна сред мрачно мълчание. Недоволен от себе си и от другите, Жул Льору едва преглъщаше, Жана с усилие възпираше сълзите си, притеснена от неразбирателството в къщи, Рене почти не докосна ястията.

Единствено Лазарин си хапваше добре и отпиваше от бялото туринско вино. Тя първа прекъсна мълчанието.

— Татко — обади се тя, — тази сутрин срещнах един твой добър приятел.

Някогашният банкер вдигна глава.

— Така ли? — избъбри той навъсено. — Имах някога приятели… Сега вече нямам.

— В такъв случай един от предишните ти приятели — продължи девойката. — Някога бяхте неразделни. Той се гордееше с твоите милиони, ти — с благородническата му титла. Досещаш ли се за кого става дума?

— Не. И не ме интересува.

— Все лак ще ти го назова. Беше вечно младият принц Годефроа дьо Кастел Виван.

Жул Льору неволно трепна. Това име му напомни за веселото, щастливо минало.

— Годефроа ли! — възкликна той. — Че какво ще прави тук? Ти разговаря ли с него?

— Не, яздеше с компания и ме поздрави най-учтиво. Един от дърварите в гората ми обясни, че гостувал наблизо, у маркиз дьо ла Тур дю Роа.

— Знам го, знатен благородник и един от най-богатите земевладелци покрай Лоара… — пророни Жул Льору. — На младини веднъж съм бил в замъка му, на двайсетина километра оттук; замъкът му също се нарича дьо ла Тур, ако не греша… Сега маркизът не ще да е твърде млад, май беше десетина години по-възрастен от мене. Не беше ли и той с принца?

— Да.

— Откъде узна?

— От същия дървар. Маркизът е с бяла коса и мустаци, но не изглежда никак стар. Знаеш ли дали има деца?

Рене вдигна глава и внимателно погледна сестра си — възбудата, с която тя говореше, й се стори необичайна и не можеше да си я обясни.

— Не зная — отвърна Жул Льору, — не зная дори дали е женен. От двайсет и пет години нищо не съм чувал за него.

— Защо задаваш такива странни въпроси? — намеси се Рене с предизвикателен тон. — Какво те вълнува дали маркиз дьо ла Тур има деца? Да не мислиш, че някой от синовете му, маркиз милионер, ще дойде тук да поиска ръката ти! Мина това време… Да се намери кандидат за девойка без зестра е същинско чудо. Ако залагаш на зелените си очи и на дългата си коса — ще сбъркаш, драга.

Лазарин полека обърна глава, впери очи в Рене и рече иронично:

— Искаш да ме засегнеш, клета сестро, но само ставаш смешна! Не забравяй, че за момичета с моята външност дори невъзможното е възможно. Ще дойде ден и той може би е близо, когато ще разполагам с повече милиони, отколкото са минали през ръцете на баща ни, тогава ще си доволна да се намираш под мое покровителство и аз няма да ти го откажа. Обещавам ти! Защото не съм злобна.

Рене прихна, ала смехът й прозвуча пресилено.

— Честна дума — пророни тя, — твоите фантазии ще те побъркат.

Трескавата възбуда на Лазарин, забелязана от Рене, действително имаше причина. Всяка сутрин Лазарин излизаше с бретонското си пони, чийто спокоен ход я караше горчиво да съжалява за предишната си кобила Нора. Понито обаче беше яко и никак не го плашеха разстояния от двайсет-трийсет километра. Потънала в мисли, тя отпускаше поводите и малкото конче спокойно се поспираше и пощипваше трева или откъсваше по някое листенце от ниските клони. Преди три дни от унеса я извади тропот на кон, но пред нея пътят завиваше и не можеше да се види нищо напред, тъй като буйната зеленина пречеше. Лазарин дръпна поводите и шибна понито, то препусна в галоп. Точно на завоя тя срещна конник на едър тъмнокафяв кон. Ездачът не беше млад, но седеше толкова свободно на коня, лицето му изглеждаше толкова изразително и красиво, че Лазарин си помисли: „Какъв хубавец!“ Лазарин бе познавачка на коне и оцени коня на непознатия; според нея той струваше не по-малко от четиристотин златни франка.

Щом видя младата девойка, конникът свали шапка и в минутата, когато се разминаваха, ниско склони глава. Лазарин също кимна с присъщата си самоувереност и продължи напред. Женският инстинкт й подсказа, че непознатият ще спре и ще я проследи с поглед и не сгреши — тропотът вече не се чу.

Когато се върна във Вертфейл, не каза на никого, а може би и забрави за тази среща.

На другия ден обаче, точно по същото време, както и преди, тя се озова на мястото на вчерашната среща. Конникът с побелели мустаци вече бе там; щом видя девойката, очите му блеснаха младежки. Той отново се поклони дълбоко и остана на мястото си. Сега обаче, когато наближи Вертфейл, девойката се обърна и забеляза, че непознатият мъж я следи — наистина отдалеч, почтително: явно искаше да узнае коя е възхитителната амазонка и къде живее.

И така продължи до деня, когато го бе видяла в компанията на принц Годефроа, приятеля на баща й.

През същия ден, към четири следобед, Лазарин се бе отпуснала в креслото пред разтворения прозорец и мислено прехвърляше в ума си вероятността неизвестният мъж да потърси запознанство с нея, когато на двора се чу шум на приближаваща се карета и тропот на копита. Тя скочи с думите:

— Дали не е той! — и впери поглед през жалузите навън. Пред входа на къщата спря голяма карета с величествен вид: лакеят и кочияшът бяха с парадни ливреи. Великолепните коне бяха с по няколко рози над челата.

В каретата седеше само един пътник и се оказа принц Кастел Виван, тоест свързващата брънка между замъка дьо ла Тур дю Роа и къщата във Вертфейл. Лазарин вярно оцени посещението му и тържествуваща усмивка трепна върху устните й; тя се погледна в огледалото и пъргаво заслиза надолу.

Бърз и младежки подвижен, принцът едва не събори провинциалния лакей на Льору, който гледаше каретата със зяпнала уста.

— Тук ли е господин Жул Льору? — попита посетителят.

— Излезе, ваша милост — уверено заяви лакеят. — Той, разбира се, много, много ще съжалява, че не сте го заварили… Моля, оставете визитната си картичка.

В същата минута във вестибюла влезе Лазарин с изящна утринна дреха, косата й се бе разпиляла върху раменете.

— Мили принце — извика тя, — влизайте, влизайте! Колко мило, колко чудесно, че сте си спомнили за нас! Когато ви зърнах сутринта, почти бях сигурна, че ще ни посетите, нали ви познавам като най-благородния човек…

Принц дьо Кастел Виван й целуна ръката с малко старовремска почтителност.

— О, най-сетне! — рече той шеговито. — Колко се радвам да ви видя, малка приятелко. Замъкът ви е истинска крепост, в него не се влиза лесно. Здравата ви пазят!

— Татко вече не е същият, както преди, от катастрофата насам е все в лошо настроение… Затворил се е и не иска никой да го вижда.

Докато разговаряха, Лазарин хвана принца под ръка и двамата минаха през обширния вестибюл, сетне влязоха в старинна гостна. Годефроа дьо Кастел Виван се приближи към терасата, намести си пенснето и се загледа в пейзажа, разстилащ се пред очите му.