Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (27)

XXIV

Маркизата и Хектор поеха един до друг по алеята, ръцете им почти се докосваха. Понякога дъхът на младата жена парваше лицето на художника; ароматът на дивната й коса го обгръщаше като вълшебен облак.

Внезапно Лазарин забеляза, че в прозорците на фасадата се мярка светлинка, която минава от стая в стая.

— Търсят ме — припряно изрече тя, — тичам. Довиждане… Не се връщайте в къщи веднага, изчакайте към половин час.

— Довиждане! Колко хубава дума! — изрече Бегур, като й хвана ръката. — Ще се видим отново, нали?

— Да, ако бъдете умен…

— Но кога, кога?

— Утре… по същото време. Обаче не ви гарантирам, защото не разполагам напълно със себе си.

И без повече да слуша своя поклонник, който не искаше да я пусне, без да й целуне ръката, тя хвана роклята си и забърза към замъка.

Бегур, който по заповед на маркизата трябваше да остане още известно време в парка, тръгна обратно по алеята, запали пура и рече полугласно:

— Нямам грешка! Наистина ме бива за ролята на сериозен дълбоко влюбен младеж. Маркизата се хвана на въдицата! Не толкова оригинална, както преди, но е хубава и при това е маркиза. Лошо ли е любовницата ти да е маркиза!

Госпожа дьо ла Тур дю Роа забави крачка и съвсем полека се изкачи по стъпалата към входа на замъка. На терасата бе седнал само нейният съпруг.

— Знаете ли, мило дете — промълви той гальовно, — вече бях започнал да се безпокоя за вас.

— За мен ли? — възкликна Лазарин. — Но защо?

— Нямах представа къде сте и напразно ви виках.

— Разходих се из парка…

— Сама, в това късно време! Не се ли страхувахте?

— Смела съм, и от какво да се страхувам! — отвърна усмихната младата жена.

— Защо не ми казахте да ви придружа? Щях с радост да дойда с вас.

— Вие разговаряхте с господин Ведел. Защо да ви безпокоя? Пък и дирех тишина и самота… Беше започнала да ме боли главата.

— А сега?

— Разходката чудесно ми подействува. Вече ми е доста по-добре.

Маркизът изпрати жена си до нейната стая и преди да излезе, защото мнимото главоболие изискваше пълна почивка, попита на прага:

— Промени ли се вашето мнение за горкия младеж поне отчасти?

— И да, и не. Все още ме дразни, но сега по друг начин. Отначало се държеше доста разпуснато, а сега навява досада. Превзетото му мълчание и видът му на плачеща върба по време на вечерята бе доста смешен. Но все пак сега е по-поносим. Да не би да сте се обърнали към господин Ведел да го смъмри?

— Нищо не съм казвал на Лоран Ведел, уверявам ви.

— Значи сам е разбрал, че след като за пръв път е допуснат в аристократичен дом, трябва да си затваря устата.

Маркиз дьо ла Тур дю Роа се засмя.

— Горкият Хектор — промълви той усмихнат, — вие наистина го мразите!

Лазарин вдигна рамене.

— Аз — да го мразя? — рече тя преспокойно. — Твърде голяма чест за него! Единственото, което заслужава, е безразличието, и аз не му го отказвам.

Следващия ден Бегур изживя сериозно разочарование. Следобед небето се свъси, надвиснаха тежки облаци и заваля, като дъждът направи немислима каквато и да било среща под дърветата. Прекараха вечерта в малката гостна; маркизът и Лоран Ведел се захванаха с безкрайна шахматна игра, а Лазарин не размени дори дума с младия художник.

На другия ден следобед небето възнагради надеждите на двамата млади. Маркизът искаше реванш от господин Ведел и докато вървеше разпалената шахматна борба, маркизата бе на среща с Хектор в зашумената алея.

Безкраен половин час Бегур с най-нежен глас упражнява красноречието си пред Лазарин толкова омайно, че според него никоя не би могла да устои… Младата жена се наслаждаваше на нежните излияния, но в останалото бе непреклонна. Толкова упорита съпротива от страна на жена, търсеща развлечения, може да изглежда странна, но тя имаше логичното си обяснение. В тези срещи Лазарин виждаше само забавление и рисковано приключение. Всъщност Бегур бе много далеч от целта, която смяташе за толкова лесно постижима. Въпреки всичко чувство на увереност в близката победа над Лазарин го изпълваше докрай и през всяка от трите вечери, на раздяла с Лазарин, която не му позволяваше дори да я целуне, си казваше убедено:

— Е, добре, но утре!…

След тези три дни обаче се случи нещо, което из основи промени отношенията между нашите герои.