Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Станислава Стоянова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- vens (2009)
- Лека корекция
- ClubRipBoss (2009)
- Форматиране
- beertobeer (2009)
Издание:
Ксавие Дьо Монтепен. Силата на парите
ИК „Земя“, 1993
ISBN 954–8345–01–3
История
- — Добавяне
XXIV
Маркизата и Хектор поеха един до друг по алеята, ръцете им почти се докосваха. Понякога дъхът на младата жена парваше лицето на художника; ароматът на дивната й коса го обгръщаше като вълшебен облак.
Внезапно Лазарин забеляза, че в прозорците на фасадата се мярка светлинка, която минава от стая в стая.
— Търсят ме — припряно изрече тя, — тичам. Довиждане… Не се връщайте в къщи веднага, изчакайте към половин час.
— Довиждане! Колко хубава дума! — изрече Бегур, като й хвана ръката. — Ще се видим отново, нали?
— Да, ако бъдете умен…
— Но кога, кога?
— Утре… по същото време. Обаче не ви гарантирам, защото не разполагам напълно със себе си.
И без повече да слуша своя поклонник, който не искаше да я пусне, без да й целуне ръката, тя хвана роклята си и забърза към замъка.
Бегур, който по заповед на маркизата трябваше да остане още известно време в парка, тръгна обратно по алеята, запали пура и рече полугласно:
— Нямам грешка! Наистина ме бива за ролята на сериозен дълбоко влюбен младеж. Маркизата се хвана на въдицата! Не толкова оригинална, както преди, но е хубава и при това е маркиза. Лошо ли е любовницата ти да е маркиза!
Госпожа дьо ла Тур дю Роа забави крачка и съвсем полека се изкачи по стъпалата към входа на замъка. На терасата бе седнал само нейният съпруг.
— Знаете ли, мило дете — промълви той гальовно, — вече бях започнал да се безпокоя за вас.
— За мен ли? — възкликна Лазарин. — Но защо?
— Нямах представа къде сте и напразно ви виках.
— Разходих се из парка…
— Сама, в това късно време! Не се ли страхувахте?
— Смела съм, и от какво да се страхувам! — отвърна усмихната младата жена.
— Защо не ми казахте да ви придружа? Щях с радост да дойда с вас.
— Вие разговаряхте с господин Ведел. Защо да ви безпокоя? Пък и дирех тишина и самота… Беше започнала да ме боли главата.
— А сега?
— Разходката чудесно ми подействува. Вече ми е доста по-добре.
Маркизът изпрати жена си до нейната стая и преди да излезе, защото мнимото главоболие изискваше пълна почивка, попита на прага:
— Промени ли се вашето мнение за горкия младеж поне отчасти?
— И да, и не. Все още ме дразни, но сега по друг начин. Отначало се държеше доста разпуснато, а сега навява досада. Превзетото му мълчание и видът му на плачеща върба по време на вечерята бе доста смешен. Но все пак сега е по-поносим. Да не би да сте се обърнали към господин Ведел да го смъмри?
— Нищо не съм казвал на Лоран Ведел, уверявам ви.
— Значи сам е разбрал, че след като за пръв път е допуснат в аристократичен дом, трябва да си затваря устата.
Маркиз дьо ла Тур дю Роа се засмя.
— Горкият Хектор — промълви той усмихнат, — вие наистина го мразите!
Лазарин вдигна рамене.
— Аз — да го мразя? — рече тя преспокойно. — Твърде голяма чест за него! Единственото, което заслужава, е безразличието, и аз не му го отказвам.
Следващия ден Бегур изживя сериозно разочарование. Следобед небето се свъси, надвиснаха тежки облаци и заваля, като дъждът направи немислима каквато и да било среща под дърветата. Прекараха вечерта в малката гостна; маркизът и Лоран Ведел се захванаха с безкрайна шахматна игра, а Лазарин не размени дори дума с младия художник.
На другия ден следобед небето възнагради надеждите на двамата млади. Маркизът искаше реванш от господин Ведел и докато вървеше разпалената шахматна борба, маркизата бе на среща с Хектор в зашумената алея.
Безкраен половин час Бегур с най-нежен глас упражнява красноречието си пред Лазарин толкова омайно, че според него никоя не би могла да устои… Младата жена се наслаждаваше на нежните излияния, но в останалото бе непреклонна. Толкова упорита съпротива от страна на жена, търсеща развлечения, може да изглежда странна, но тя имаше логичното си обяснение. В тези срещи Лазарин виждаше само забавление и рисковано приключение. Всъщност Бегур бе много далеч от целта, която смяташе за толкова лесно постижима. Въпреки всичко чувство на увереност в близката победа над Лазарин го изпълваше докрай и през всяка от трите вечери, на раздяла с Лазарин, която не му позволяваше дори да я целуне, си казваше убедено:
— Е, добре, но утре!…
След тези три дни обаче се случи нещо, което из основи промени отношенията между нашите герои.