Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (32)

XXIX

Робер се скри в гъстия храсталак и нетърпеливо зачака. Някъде удари осем. На съвсем ясното небе трепкаха безброй звезди. В далечината се очертаваше тъмният силует на замъка. Прозорците на трапезарията и на билярдната хвърляха снопове светлина върху дърветата пред терасата.

Не след дълго по пясъчната алея се чуха леки и бързи стъпки; пред очите на маркиза се мярна някаква фигура и той реши, че е Хектор Бегур. „Не съм сгрешил, значи наистина се срещат тук!“ — си рече мрачно маркизът и ръката му стисна револвера в десния му джоб. След няколко секунди стъпките утихнаха, чу се шумолене на клони — явно също като маркиза нощният посетител искаше да се скрие някъде. Сетне отново се възцари тишина.

Удари осем и половина, сетне — девет. Светнаха няколко прозорци на първия етаж, сред тях и прозорецът на маркизата. „Защо ли се бави? — помисли си Робер. — Сама е, сигурна е, че няма да се върна скоро…“ Докато се питаше така, усети облекчение — стори му се, че опасенията му няма да се оправдаят. В този миг пак се чуха стъпки. „Ето я!“ — си рече маркизът и ръката му отново стисна револвера. Но бе сгрешил — идващият пушеше пура и стъпваше тежко. Беше Лоран Ведел, излязъл на кратка разходка, преди да си легне.

Робер продължи да чака. Незнайният часовник удари десет. Наблизо отново прошумоляха клони, на алеята се появи Хектор Бегур и нервно се огледа. Застанал наблизо, промърмори ядосано:

— Тя просто ми се подиграва! Дявол да ги вземе всичките жени!… Никоя не ме интересува!

И като свърна по една странична алея, бързо се отдалечи.

Думите на Бегур, достигнали до маркиза, му подействуваха като успокоителен балсам. Спокойствие смени тревогата му, сърцето му заби по-равномерно. Ядът на влюбения достатъчно оправдаваше маркизата и не даваше поводи за сериозни обвинения. Лазарин се бе присмяла на Бегур!… Нали той самият го каза току-що. Младата жена може да беше кокетка, непредпазлива, но не беше престъпна. Маркизът, отърсил се от бремето на толкова продължителните подозрения, изобщо нямаше намерение да преследва Бегур и да му иска обяснения. Какво го интересуваше този пройдоха, когото вече едва ли щеше да срещне?

Най-добре бе да се престори, че нищо не е узнал за това приключение…

Маркизът се върна при коня, отведе го в конюшнята и след това се запъти в замъка. Във вестибюла срещна верния си слуга.

— Доминик — попита го той, — получихте ли едно писмо от мен?

— Да, господин маркизе, около седем. Донесе го синът на горския надзирател Лебино. Веднага предадох писмото на маркизата. Ще вечеряте ли, господин маркизе? Приборите ви са сложени и готвачът чака.

— Изморен съм, качете в стаята ми студено говеждо и бутилка бордо.

Робер се качи на първия етаж. Между стаята му и покоите на маркизата имаше обща врата, скрита зад драперия. Робер понечи да отвори, но вратата бе заключена. Той тихо почука.

— Вие ли сте, Робер? — попита Лазарин.

— Да, мило мое дете, аз съм.

— Ей сега ще ви отворя! Колко съм разсеяна, легнах и забравих да отключа.

Лазарин отвори, боса и по нощница прегърна маркиза, разцелува го по двете страни, сетне се върна в леглото си. До малката нощна лампичка имаше разтворен роман.

— Как прекарахте вечерта, мила?

— Ужасно! Съжалих, че не оставих татко да пренощува… След получаването на вашето писмо вечеряхме с господин Ведел, сетне поиграхме билярд…

— Може би Бегур ви е липсвал? — равнодушно пророни маркизът.

Лазарин устреми зелените си очи към него, поклати глава и с лека гримаса отговори:

— Как би могъл да ми липсва? Горкият младеж никак не беше забавен! О, чудесно минах без него.

Тези думи бяха казани толкова мило и непосредствено, че напълно успокоиха Робер, който вече се укоряваше заради напразните вълнения.

Маркизата си нямаше представа каква опасност бе избягнала благодарение на щастливата си звезда. Когато оставихме маркизата да се колебае, преди да отиде на последната среща с Бегур, тя почти бе готова да слезе след вечеря в парка, убедена още повече, че маркизът ще остане за дълго в гората. Но в последния момент си спомни за думите на баща си и си рече:

— Татко е прав! Този младеж, само ще ми обърка живота. Рано или късно ще трябва да му кажа: не искам да ви зная. Щом е така, защо само да усложнявам положението? Това, че днес няма да се видя с него, ясно ще му каже, че наистина не искам да го зная.

И с тези разсъждения тя се убеди сама, че няма смисъл да слиза в парка, където дебнеше ревнивият й съпруг.

След събитията маркизът се убеди, че Лазарин е невинна, затова известно време се чувствува напълно щастлив и спокоен.

Но ревнивецът си е винаги подозрителен и винаги се съмнява, независимо дали има причина, или не. След няколко дни отново стана угрижен и мрачен. Непрекъснато се връщаше към дните, през които младият художник бе в замъка, премисляше наново всеки час и все не можеше да намери покой. Не допускаше, че Лазарин му е изменила, но я смяташе за лесно увличаща се, за малко вятърничава и най-вече за лишена от нравствени принципи, които най-добре пазят жената от погрешни стъпки. Това строго и както знаем, справедливо мнение за жена му не му пречеше да я боготвори; може би любовта му ставаше още по-пламенна поради страха да не я изгуби. Като умен човек Робер реши да стори всичко възможно, за да опази Лазарин от грешки. Затова, когато Лазарин подхвана старото си настояване да купят къща в Париж, където да прекарат зимния сезон, той отвърна, че няма защо да бързат и че неговите планове са съвсем други.

— Но селският живот е приятен само през лятото! — възкликна огорчена маркизата.

— Бъдете сигурна, че няма да ви карам да живеете тук, нито в Орлеан — отвърна усмихнат маркизът. — Ако нямате нищо против, ще прекараме зимата в Италия.

Тази магична дума веднага ободри Лазарин, която познаваше само няколко френски курорта.

— В Италия ли? — повтори тя. — Във Флоренция или във Венеция?

— А също и в Рим и Милано. Ще отидем, където пожелаете, и ще останем там, докато ви е приятно. Приемате ли подобно пътешествие?

— На драго сърце! — отвърна младата жена. — Вие сте най-добрият съпруг! Кога ще заминем?

— Можем да тръгнем веднага, но тъй като трябва все пак да се приготвим, смятам да отложим за следващата седмица.

— Чудесно!

— Помислете за багажа си, вземете повече хубави тоалети, защото ще ни канят навсякъде.

Робер писа на Жул Льору и го покани да прекара един ден в замъка заедно с дъщерите си. Когато Льору узна за предстоящото пътуване на маркиза и маркизата, той попита зет си:

— Не смятате ли, че Лазарин ще скучае далеч от родината, без семейството си? Че ще има нужда от близка приятелка?

— Мисля, че няма да я оставя сама нито за миг… Но какво имате предвид?

— Може би не ще е лошо да вземете и Рене, втората ми дъщеря, за да й прави компания.

— Да, разбира се, и се надявам, че Лазарин ще остане много доволна.

След като се споразумяха, Льору отиде при Лазарин.

— Чуй, трябва да ти направя едно предложение. Моля те, приеми го. Не обичаш твърде Рене, която, откровено казано, ти завижда, но все пак ти е сестра… Побърква се от скука във Вертфейл. Тук никога не ще си намери съпруг! Ти можеш да й помогнеш. Вземи я със себе си в Италия, помогни й, въведи я във висшето общество! Ти си знатна дама, а Рене е хубава… Нали ще направиш това, Лазарин?

Маркизата се замисли.

Да, тя не обичаше Рене и никак не бе й приятна перспективата да я вижда непрестанно до себе си, но мисълта да покровителства завистливата девойка доста силно ласкаеше самолюбието й. Рене напълно ще зависи от нея! Лазарин реши бързо и каза:

— Съгласна съм, татко, ще изпълня вашето желание, стига моят съпруг да приеме.

— Тогава всичко е наред — възкликна Жул Льору, — говорих вече с него и той няма нищо против. Ще кажа на Рене да те прегърне и да те разцелува!

— Недейте, татко — усмихната го възпря Лазарин. — Когато сестра ми ме целува, зная, че й се иска да ме удуши. Не я подлагайте на такова изкушение.