Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (5)

II

Всеки знае, че финансовият свят на Париж е изложен на чести и изненадващи катастрофи. Съвсем неочаквано, без никой да може да предвиди, рухват грамадни богатства, наглед осигурени от всякакви случайности.

Жул Льору, опиянен от успехите си, залагаше на своя неизменен късмет и живееше сред кралски разкош, пилееше пари, без да ги жали. Но колкото и огромни да бяха разноските му, не биха го докарали до банкрут, ако не беше фалитът на един английски и един американски банкер, които го лишиха от четири милиона капитал.

И все пак пълното разоряване можеше да бъде избягнато, стига Жул Льору да бе проявил повече предпазливост и пестеливост. За беля обаче Льору не пожела да намали разноските си; каза си, че след толкова болезнени загуби не бива да променя начина си на живот, за да не го сметнат за разорен.

На всичкото отгоре и борсовите му начинания неизменно се проваляха. Той обаче не се отчайваше и продължи рисковано да играе на борсата.

Съдбата му обърна гръб.

Накратко, през един прекрасен ден, преди значителен платеж, Жул Льору се убеди в своя фалит.

Както знаем, банкерът не беше безчестен човек и се ползваше с пълно доверие. „Трябва да ликвидирам всичко! — си рече той. — Ликвидацията обаче е срам с всичките му ужаси. Ако съм пръснал само своите пари, все още е половин беля… Но ако са засегнати капиталите на хората, които са ми оказали доверие — ще се застрелям.“

Ликвидацията даде резултати, които не беше очаквал. Всичко бе превърнато в пари. Продаде къщата на булевард „Осман“, имението в Нормандия, колекциите от картини и скъпоценности, конете, каретите…

Въпреки огромността си пасивът не надмина актива.

Всичко бе платено до последния сантим, а банкерът успя да запази имението си край Лоара и двайсет и пет хиляди годишен доход. „Но нима това е банкрут?“ — ще попитат мнозина читатели. Зависи от гледната точка. За човек, който годишно харчеше милион, положението бе мизерно.

Жул Льору веднага реши, че не може да остане в Париж; скромните доходи щяха да му причиняват постоянни страдания, а самолюбието го караше да се противи на новите условия. Затова с дъщерите си и съвсем малко слуги се премести в имението си край Лоара.

Имението Вертфейл не беше голямо и особено доходно, но се намираше в живописна местност. Къщата, която по навик наричаха замък, беше просто двуетажна сграда, построена в края на осемнайсети век, и не представляваше нищо особено. Тя бе разположена на хълм, който полегато се спускаше към потънала в зеленина шир. Паркът бе разположен на осемдесет или сто декара, заобикаляше къщата отвред и слизаше до прохладния бистър ручей в подножието на хълма. Пред входа на къщата се ширеше зелена морава, изпъстрена с лехи ярки цветя. Долният етаж на къщата се заемаше от две гостни, библиотека, пушалня, трапезария и широка билярдна. Мебелите не бяха разкошни, но твърде удобни, уютни и с хубава тапицерия. Спалните на домакините и гостите заемаха първия етаж.

За съжаление Жул Льору, Лазарин и Рене, свикнали с парижки разкош, смятаха това жилище за мизерно. Тук бяха лишени и от всичките си развлечения; оставаше им само едно — ездата. Но се бе наложило да продадат хубавите си коне и да ги сменят със скромни понита. Дивните гледки в околността не предизвикваха възторзите им; ездата бе единственото им средство против скуката и те й се отдаваха почти по цял ден.

Само Жана не бе се чувствала никога толкова доволна, колкото сега. Тя харесваше имението, близкото село, високите дървета, цветята и птиците. Всеки ден по няколко часа рисуваше в парка. Това обаче не поглъщаше напълно времето й, затова се нагърби с ролята на икономка в къщата и въведе строга пестеливост в домакинството.

Жул Льору бе отчаян не по-малко от големите си дъщери. Прехвърлил вече петдесетте, преди да се бе разорил, изглеждаше доста по-млад. Висок, строен, силен брюнет, той бе доста подвижен и откритото му, усмихнато лице издаваше доволен от живота човек.

След загубата на богатството си Льору посърна и заприлича на човек, едва привдигнал се след тежка болест. Косата му бързо окапа и главата му лъсна като топка за билярд; дори не си правеше труда да се бръсне всеки ден. Беше се лишил от всичко: от заниманията си, от врявата и блъсканицата на борсата, от разходките, от усмивките и поздравите на прочути парижани; нямаше дори с кого да седне на карти и изобщо му липсваше цялата среда, с която бе свикнал.

За да се отърве от самотата, би трябвало да завърже познанства със съседите по имения, а те не бяха малко. Някогашният банкер обаче не пожела. „Всички тези хора са богати, а аз — не — си казваше той. — Те ще ме потискат с разкошния си живот. Ще се държат учтиво, но винаги ще ми се струва, че искат да ме засегнат… Най-добре ми е сам.“