Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (10)

VII

Почти излишно е да добавяме, че облеклото на принца беше безупречно изискано.

През този ден дьо Кастел Виван беше с бял панталон, чер редингот и бяла жилетка, с тънка вратовръзка от син атлаз, върху която бе обърната яката на белоснежната му риза. Издължените му тънки ръце бяха със светлосиви ръкавици. Миниатюрна пъстра джуфка се подаваше от петлицата на редингота и тясна черна лентичка придържаше пенснето, през което се любуваше на пейзажа.

Щом излезе от салона, Лазарин пъргаво изтича до стаята на баща си. Той вдигна глава при появата на дъщерята.

— Каква беше тази карета, която пристигна преди малко? — попита троснато Жул Льору.

— Имаш гост — отвърна Лазарин.

— Веднага ще уволня този дръвник Жозеф, ако го е пуснал да влезе! Как е можал да наруши изричната ми заповед! — изкрещя вбесен Льору.

— Жозеф не е виновен, аз поканих принца да влезе — обясни Лазарин. — И ти трябва да слезеш при него, ако не искаш да изглеждаш провинциален дивак.

— В дома ми нахлуват пряко моята воля! Протестирам!

— Протестирай, колкото искаш, само слез.

— Как де се покажа с тази ужасна четина, с това облекло?

— Само няколко минути ти трябват, за да се обръснеш и да си смениш облеклото. Ще изтичам да правя компания на принц Годефроа и ще му кажа, че слизаш. Само не се бави, идвай по-скоро!

Без да дочака отговора на баща си, ядосан, но послушен на желанията й, тя излезе от стаята му и се спусна като вихър по стълбището. През тези минути Лазарин, достигнала до пълно униние в селското си изгнаничество, възвърна парижката си пъргавина и неотразим чар. Тя хвана принца под ръка, отведе го до малкото диванче и седна до него.

— Татко ще слезе след пет минути — му каза тя. — Не се чудете, мили принце, че отначало толкова косвено проявява радостта си от вашето посещение. Повтарям ви, той много се промени… Вие имате толкова силно влияние върху него! С малко усилия можете да го ободрите, да подкрепите отпадналия му дух. Тогава ще бъдете най-добрият принц на света!

— Разчитайте на мен, малка приятелко; ще сторя, каквото е възможно.

— Значи всичко ще бъде наред… Но да поговорим за нещо по-приятно. Отдавна ли сте тук, край Лоара?

— От снощи; и както виждате, бързам да целуна вашата ръка.

— Вие се идеалният принц! А дълго ли ще останете?

— Смятам да се върна в Париж най-рано след месец.

— Кого сте ощастливили със своето гостуване?

— Нима не познавате господина, с когото яздех сутринта?

— Само съм го срещала по време на ездата си с моето пони, но не му зная името.

— Маркиз дьо ла Тур дю Роа.

— Така ли — равнодушно произнесе Лазарин.

— Нищо ли не ви говори това име? Маркизът е виден аристократ, богат като Крез и ваш страстен поклонник…

— Нима! — прихна девойката. — Позволете да не ви повярвам. Пък и нали не ме познава!

— Знае коя сте, при това днешната среща била четвъртата поред все на същото място… Не можете да си представите колко се зарадва маркизът, когато узна, че съм един от най-добрите приятели на вашия баща.

Лазарин премълча; не попита каква е причината за тази толкова силна радост, защото й беше ясна.

След миг вратата се отвори и влезе ексбанкерът. Той бе доста прилично обръснат и облечен. Лицето му не изглеждаше особено любезно като на човек, принуден да извърши нещо въпреки желанието си. И все пак стисна доста радушно ръката на неканения си гост, а младото момиче, демонстрирайки добро възпитание и желание да остави двамата приятели свободно да разговарят, мълчаливо излезе от гостната.

Разговорът все не потръгваше, но най-сетне принцът успя да възвърне някогашния приятелски тон между двамата и след няколкото фрази за околностите и за очарователното имение на домакина произнесе усмихнат:

— Сега, стари приятелю, съм дошъл при вас като молител.

— Като молител ли? — неволно възкликна някогашният банкер, като също неволно се усмихна — нещо, което не беше му се случвало от месеци насам. — Ако имах предишните си милиони, щях да ви разбера. Но сега, когато съм разорен… Какво може да се очаква от един бедняк?

— Нещо съвсем лесно. Един от моите добри приятели, маркиз дьо ла Тур дю Роа, желае да ви бъде представен, и няма да скрия от вас, мили друже, че му дадох дума да…

Жул Льору скочи.

— Не е бивало да обещавате! Отказвам!

— Но защо?

— Много просто. След сгромолясването ми от предишното високо положение в тази посредственост, толкова близка до мизерията, реших да прекъсна всичките си предишни връзки и едва направих изключение за вас (макар че не съжалявам); но да завързвам нови познанства, да се срещам с нови лица…

— Изслушайте ме, не бързайте да отказвате.

— Вие сте мой гост. Учтивостта ме задължава да изслушам всичко, каквото пожелаете да ми кажете. Но ви предупреждавам, че словото ви ще се окаже глас в пустиня или по-точно, ще се натъкнете на непоклатимото ми решение.

— Ще видим… Искам да зная обичате ли дъщерите си, приятелю?

Някогашният банкер трепна.

— Обичам ги, разбира се — отвърна той бавно, — при това още повече, откак се чувствам толкова дълбоко виновен заради неочакваното им обедняване. Никога няма да си го простя, пък и те няма да ми го простят, особено двете по-големи. Ясно ми е.

— Добре тогава — продължи дьо Кастел Виван, сигурен, че бързо ще срази противника си, — защо тогава, като ви се предоставя случай поне отчасти да поправите причиненото от вас зло, вие се отказвате?

— Не ви разбирам… Какъв случай?

— Да омъжите Лазарин… тя да сключи толкова бляскав брак, за какъвто трудно бихте мечтали дори на върха на някогашната си слава… Разбирате ли сега?

— Още по-малко от преди.

— Ще се изкажа съвсем ясно. Маркиз дьо ла Тур е влюбен в голямата ви дъщеря.

— Не може да бъде! Той дори не я познава.

— Напротив, чудесно я познава, срещал я е неведнъж по време на разходките си.

— Маркизът ли ви каза, че е влюбен в Лазарин?

— Не ми е споменал нито дума, но не беше необходимо: аз ли няма да разбера за какво се отнася! Дьо ла Тур буквално си е изгубил ума по Лазарин, което личи от всичките му действия. До вчера я проследявал тайно, а днес, когато узна, че сме близки приятели с вас, едва не ми се хвърли на врата. „Нали ще ме представите на господин Льору — извика той — и то веднага! Идете днес, мили принце, и уредете така нещата, че още утре да мога да го посетя!“ Едва ме остави да закуся и все ми натякваше, че съм много бавен. Каретата ме чакаше пред входа, но аз още малко се повъртях из стаята си и искрено се забавлявах, като наблюдавах нетърпението на маркиза. Не сте ли съгласен с мен, че желанието да ви бъде представен ясно издава намерението му да се ожени? Можете ли да ме оборите?… Е, да, мълчите; значи съм прав.

— Но, драги ми принце — възрази Жул Льору, — дори и да не грешите, Лазарин е само на осемнайсет години, докато маркизът…

— Е на шейсет и пет, зная — довърши дьо Кастел Виван, — но за договарящите се страни тези подробности са без значение. Към разликата от четирийсет и седем години маркиз дьо ла Тур дю Роа присъединява триста хиляди годишен доход, старинен род и титла, един от най-хубавите замъци във Франция и здравето си на трийсетгодишен мъж… Както виждате, тази възможност има доста хубави страни.

— Но трябва да поговорим с Лазарин — изрече тихо доскорошният банкер.

— Вярвайте, красивата ездачка в тези минути по-добре от двама ни знае какво може да очаква от аристократичния си съсед… Единственият въпрос, който веднага трябва да решим, е: убедих ли ви, желаете ли да се срещнете с маркиза?

— Какво да се прави! — изрече Жул Льору след кратко мълчание. — Ще го приема… и постъпете така, както сметнете за добре.