Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (4)

I

Около две години преди приключението, което ви разказахме, банкерът Жул Льору бе сред най-видните представители на френския финансов свят. Той действаше с размах. Рискованите му борсови операции го прославиха като умел и късметлия човек.

Къщата му с обширен двор и красива градина бе сред най-представителните на булевард „Осман“. Канцеларията и кабинетът му бяха настанени в съседна малка сграда, съединена с остъклен коридор с голямата къща.

Според слуховете на борсата имуществото на Жул Льору надминаваше десет милиона и като снежна топка нарастваше всеки ден с невероятна скорост.

Над петдесетгодишният банкер нямаше нищо общо с онази категория далавераджии, за които всички средства са еднакво подходящи, щом се отнася първо до натрупване на капитал, а сетне — до увеличаване на цифрата му. Обикновената честност, под която се разбира уважение към поетите задължения и вярност на дадената дума, независимо дали е увековечена с подпис, или не, беше негово безспорно качество, но освен тази неизменна честност в сделките той едва ли имаше друга представа за нравственост и не се придържаше към никакви принципи.

Вдовец от десет години и напълно свободен човек, Жул Льору беше колкото финансист, толкова и привърженик на удоволствията. Обожаваше разкоша във всичките му форми. Каретите и конете му бяха прочути. Виждаха го навсякъде, където хората диреха наслада, прекарваше свободното си време с мили дами без предразсъдъци.

Този милионер имаше три дъщери, и трите хубавици, но съвсем различни. От времето, когато започва нашият разказ, голямата, Лазарин, бе навършила осемнайсет години, втората — Рене, бе година по-малка, а третата — Жана, бе на шестнайсет.

Банкерът много обичаше дъщерите си, но по свой начин и твърде оригинално разбираше бащинските си задължения. Никога през ум не му мина да изпрати децата си в каквото и да било учебно заведение. Дъщерите на Льору се обучаваха в къщи от разни приходящи учители, скъпоструващи и грижливо подбирани, но тъй като никой не наблюдаваше как малките се трудят и не ги поощряваше да напредват в знанията, всъщност те учеха само тези неща, които им бяха приятни: танци, езда, малко живопис, малко музика.

Всъщност това се отнасяше за Лазарин и Рене. Жана по нищо не приличаше на по-големите си сестри.

Когато Жул Льору случайно минеше през залата, превърната в учебна стая, обикновено казваше:

— Драго ми е, че се трудите, момичетата ми, но не бива да се преуморявате. Имаш ли красота и голямо богатство, ученето е излишно. Милионите са наука, дарена от небето, а вие ще ги имате — обещавам, че ще ви дам повече, отколкото ви трябват.

Нравствените му сентенции бяха от този род:

— Богатството е най-важната добродетел, деца мои. Всички останали произтичат от нея… Който може да гребе от златната река, естествено е честен и щедър без всякакви затруднения. Трябва да сме в крак с времето си, а ние живеем в епоха, когато единственият бог за всички е златото, а диктаторът, чиято власт е непоклатима — са парите!

Лазарин и Рене бяха напълно съгласни с него. Жана се отнасяше доста критично към разсъжденията му; струваше й се, че не е редно да се мисли и да се говори така, но бе плахо, кротко момиче и само си мълчеше; знаеше, че колкото и да възразява, баща й ще запази убежденията си, а сестрите й само ще й се присмеят.

Когато по-големите му дъщери навършиха едната осемнайсет, другата — седемнайсет години, Жул Льору сметна, че вече са достатъчно образовани, и се разплати с всички учители. Момичетата разполагаха с неограничени средства за дрехи и развлечения, с пълна и неконтролирана свобода.

Лазарин и Рене бяха навсякъде: в залата за стрелба, на пързалката, на търговете, където вдигаха цените на възбог.

Възпитателната система на Жул Льору не беше тайна за обществото; наричаха девойките безразсъдни, лекомислени, но чудно нещо — обикновено толкова рязко в преценките си, светското общество бе доста снизходително към тях. Смяташе се, че невинното им кокетство не водеше към нищо сериозно и зловредно.

Месец преди началото на разказа ни Лазарин бе героиня на кратък флирт с много бърза развръзка, който не можем да премълчим, защото той оказа влияние върху по-нататъшната й съдба.

Една от гостните на Льору трябваше да бъде украсена с декоративна живопис. Бе поканен най-известният художник, а с него и ученикът му, който му помагаше. Този ученик се наричаше Хектор Бегур. Приятелите му го бяха нарекли Тотор; той олицетворяваше представата за хубав младеж. Беше на двайсет и три години, снажен, с тъмнокестенява къдрава коса, със засукани копринени мустаци, находчив и безгрижен като циганин — всички тези качества привличаха към него хубавиците.

— Ако поиска, Тотор ще стигне далеч с този свой талант и вкус — казваха приятелите му, — но за беля е твърде хубав. Жените го погубват…

Веднъж на връщане от разходка Лазарин влезе в гостната, където работеше Тотор, и огледа новата живопис. Заслепен от красотата на младата девойка, Тотор бързо блесна с остроумието, с добродушния си хумор и разсмя събеседничката си. От този ден Лазарин всеки ден наминаваше в салона и оставаше известно време с Бегур, когато бе сигурна, че никой няма да прекъсне веселия им разговор.

„Момичето е влюбено в мен, това е ясно — си рече Бегур. — Никак няма да е учтиво, ако остана безразличен… Впрочем знае ли се какво може да излезе от цялата работа!“

Затова, без много да му мисли, той се обясни в любов на младата девойка — полусериозно, полу на шега, та ако го отрежат, да си остави възможност за отстъпление.

Нищо подобно не се случи.

Шеговитото признание бе прието… Лазарин, разбира се, не обичаше Бегур, но го смяташе за красив като тенор от операта и се забавляваше от новото за нея положение. Ободрен от този свой успех и решен да не протака, Хектор й пишеше писъмца, от които лъхаше плам, а девойката не отказваше да ги получава.

Не винаги човек може да се спре, когато поеме по такъв хлъзгав път.

Както тънеше в безделие и разполагаше с пълна свобода, Лазарин бързо щеше да тръгне по тайни срещи, ако поклонникът й бе настоял. Какво щеше да се случи след това?… Но за щастие съдбата пожела Льору, който по принцип не обръщаше внимание на нищо в дома си, да забележи нещо.

Той сметна, че фантазиите на дъщеря му са надхвърлили границите на допустимото, прогони Бегур и за пръв път през живота си смъмри Лазарин. Галеното чедо плака два часа, въздиша до вечерта, а на другия ден вече не помисли за героя на флирта си; дори и да се сещаше за него, само вдигаше рамене при спомена за глупостта си. И все пак на този герой бе съдено да изиграе важна роля в бъдещия й живот.