Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Space Machine: A Scientific Romance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране и корекция
Xesiona (2010)
Форматиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2010)

Издание:

Кристофър Прист. Машината на пространството

Научнофантастичен роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №45

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Юлия Бучкова-Малеева

Преведе от английски: Теодора Давидова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 10.II.1983 г. Подписана за печат на 1.VI.1983 г.

Излязла от печат месец юни 1983 г. Формат 70×100/32 Изд. №1657. Цена 2,50 лв.

Печ. коли 29,50. Изд. коли 19,10. УИК 18,84

Страници: 472. ЕКП 95366 21531 5637–38–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820–31

© Теодора Давидова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Christopher Priest. The Space Machine

Futura Publications Limited, 1977

© Christopher Priest, 1976

История

  1. — Добавяне

IV

Мистър Уелс млъкна, но не спираше да диша тежко, а ние с Амелия стояхме неспокойно пред него.

После той отпусна свитите си в юмруци длани и се раздвижи. Изкашля се отново и продължи:

— Мисля, че сега не е време за произнасяне на речи. — Той очевидно се беше смутил от факта, че красноречието му ни беше накарало да замълчим. — А сега, за да се уверите, че съм прав, трябва да открием марсианците. По-късно ще се свържа със своя издател, за да разбера дали би се интересувал от издаване на някои мои становища по тези въпроси.

Огледах смълчания град и попитах:

— Нима вярвате, че след всичко това животът ще се върне към нормалния си ритъм?

— Не съвсем, Търнбул. Тази война не е край, а начало! Хората, които избягаха, ще се върнат; всички наши институции ще подновят дейността си. В по-голямата си част градът е незасегнат и бързо ще бъде възстановен. Но работата няма да се сведе само до повторно издигане на стени, защото нашествието на марсианците ще тласне собственото ни развитие напред. И както вече казах, това носи известни опасности, но с тях ще се справим, щом стане нужда.

Докато разговаряхме, Амелия гледаше упорито някъде над покривите на сградите и сега, като посочи на северозапад, възкликна:

— Едуард, мистър Уелс, погледнете! Там като че летят птици!

Обърнахме очи и видяхме как на фона на ясното небе се носят, кръжат и се снишават големи черни птици. Стори ми се, че са доста далеч от нас.

— Да отидем да видим какво става — предложи мистър Уелс и вече наместваше предпазните очила на очите си.

Приближихме до Машината на пространството и тъкмо се готвехме да се качим, когато чухме обезпокоителен звук. На всички нас той беше добре познат и реагирахме мигновено; това беше дрезгавият вой на марсианец; провлаченият като сирена вой отекваше, отразен от стените на сградите край реката. Но това не беше боен вик, нито зов за преследване. Този път в него се долавяше болка и страх; странен, необичаен хленч се носеше над полуразрушения град.

Ясно се различаваха две гласни, които се редуваха безспир:

— Улаа, улаа, улаа…

Първата бойна машина, която видяхме да стои самотно, беше в Риджънт парк. Посегнах веднага за ръчна граната, но мистър Уелс ме спря:

— Няма нужда от това, Търнбул.

Той приближи Машината на пространството до платформата и едва тогава забелязахме рояк гарвани, струпани край нея. Птиците бяха успели някак да се вмъкнат вътре и сега кълвяха и разкъсваха плътта на марсианеца.

През един от отворите в челната част на платформата към нас гледаха безизразните очи на чудовището. Те, както винаги, бяха лишени от дълбочина, но там, където преди човек можеше да открие студенина и злоба, сега смъртта беше оставила неизличимия си знак.

В подножието на Примроуз Хил забелязахме друга бойна машина, но тук птиците бяха свършили вече своята работа. В радиус от около стотина стъпки в подножието на Машината тревата беше покрита със засъхнали кървави петна и парчета месо.

Приближихме до просторната яма, която марсианците бяха отъпкали на върха на Примроуз Хил. Тя беше най-просторна от всички, които бяхме видели досега, и очевидно беше станала център на операцията им срещу Лондон. Почти цялото било на възвишението беше изровено и отъпкано. В дъното на ямата лежеше снарядът, който пръв се беше приземил тук. Навсякъде личаха следи от допълнителни разширения и укрепления.

Тук беше и неизбежният арсенал на марсианците: бойните и паякообразните съоръжения. По земята лежаха труповете на мъртви марсианци. Едни се бяха проснали още на изхода на снаряда, други — на голата пръст, а трети, в отчаяното си желание да окажат съпротива на невидимия враг, бяха успели да се покачат в някои от бойните машини, които стояха наоколо.

Мистър Уелс спусна Машината на пространството недалеч от ямата и издърпа лоста за четвъртото измерение. Беше спрял по посока на вятъра, така че избягнахме тежката воня, която се носеше от измрелите създания.

След изключването на четвъртото измерение отново чухме воя на умиращ марсианец. Той долиташе от една от бойните машини, застанали до самия вход на ямата. От време на време пресекваше и ставаше все по-немощен. Край платформата вече чакаха гарваните и щом слязохме от Машината, и последният вик на болка стихна.

— Мистър Уелс — обадих се аз. — Вие се оказахте съвършено прав. Изглежда, някаква болест е нападнала марсианците, вероятно в резултат на червената кръв на англичаните!

Изведнъж си дадох сметка, че мистър Уелс не обръща внимание нито на мен, нито на Амелия, а с плувнали в сълзи очи наблюдава вдъхващото ужас спокойствие на изоставения град. Стояхме до него, покорени от гледката на вражите кули край нас.

Мистър Уелс изтри очи с носната си кърпа и се отдалечи от нас по посока на марсианеца, чийто вой току-що бяхме чули.

Ние с Амелия стояхме до Машината на пространството и наблюдавахме как той предпазливо заобикаля пръстта, натрупана на ръба на ямата, и на края застава под бойната машина с поглед, вперен нагоре към блестящата конструкция. По едно време започна да търси нещо в джобовете си и на края измъкна обвития в кожа бележник, който го бях видял да разгръща в лабораторията. Записа нещо в него и отново го прибра.

Мистър Уелс остана под бойната машина в продължение на няколко минути, но на края се върна при нас. Като че беше овладял надигащите се в него чувства и с бодра, отривиста крачка бързаше към нас.

— Има нещо, което досега не съм ви казвал — започна той, обръщайки се към двама ни. — Мисля, че вие спасихте живота ми в деня, в който ни намерихте с помощника на енорийския свещеник край брега на реката. Не съм ви благодарил още за това.

— Но, мистър Уелс, вие построихте Машината на пространството. Без нея нямаше да постигнем нищо от това, което все пак успяхме да направим.

Той махна нетърпеливо с ръка:

— Мис Фицгибън — обърна се той към Амелия. — Нали ще ме извините, ако напусна компанията пръв?

— Но нали не си отивате, мистър Уелс?

— Чака ме твърде много работа. Не се плашете, ще се срещнем отново. Ще ви посетя в Ричмонд при първа възможност.

— Но, сър — обадих се аз. — Къде отивате?

— Мисля, че трябва да намеря пътя за Ледърхед, мистър Търнбул. Когато се срещнахме, бях тръгнал да търся жена си и сега трябва да довърша пътуването си. А това си е лично моя грижа.

— Но нали до Ледърхед можем да стигнем и с Машината на пространството? — не се стърпя Амелия.

— Съвършено излишно е. Сам ще намеря пътя.

Той ми протегна ръка и аз я поех несигурно. Ръкостискането му беше здраво, но все още не разбирах защо ни напуска така внезапно. След като отпусна ръката ми, той се извърна към Амелия и тя го прегърна сърдечно.

Сетне ми кимна, обърна се и се отдалечи надолу по склона на хълма.

Някъде зад нас най-неочаквано се разнесе писклив звук — този път съвсем различен от сирените на марсианците. Скочих уплашен и бързо се огледах… но откъм съоръженията на марсианците не се забелязваше никакво движение.

Амелия също се беше стреснала от звука, но вниманието й беше все още ангажирано от действията на мистър Уелс.

Въпросният джентълмен не беше изминал и няколко ярда, когато, без да обръща внимание на писъка, се зачете в нещо, написано в бележника му. Видях как откъсна два-три листа. Смачка ги в ръка и ги запрати сред останките от марсианско присъствие. Погледна към нас и забеляза, че го наблюдаваме.

Обърна се и тръгна обратно нагоре по склона.

— Има още нещо, Търнбул — започна той, след като стигна до нас. — Отнесох се много сериозно към вашия разказ за приключенията ви на Марс, колкото и невероятно да звучеше на места.

— Но, мистър Уелс…

Той вдигна ръка, за да ме накара да замълча:

— Не би било справедливо да отхвърля изцяло като измислица разказаното от вас, но ще ви е доста трудно да докажете всичко това.

Не можех да повярвам на ушите си! Малко или много той искаше да каже, че Амелия и аз не казваме истината. Пристъпих гневно напред… но усетих, как Амелия ме докосва леко по ръката.

Погледнах към нея и я видях да се усмихва.

— Едуард, излишно е! — каза тя.

Мистър Уелс също се усмихна и в очите му проблесна някаква необяснима за мен искра.

— Всеки от нас има по една своя история, мистър Търнбул — каза той. — Всичко хубаво!

Той се обърна и с решителни стъпки пое надолу по склона на хълма, като по пътя прибра бележника си във вътрешния джоб на жакета.

— Мистър Уелс се държи много странно — казах аз. — Беше с нас през всичкото това време, а сега, когато най-много имаме нужда от него, ни напуска. На всичкото отгоре се съмнява в…

Внезапно раздалият се писък ме прекъсна. Сега го чувахме съвсем отблизо и двамата с Амелия едновременно осъзнахме какво всъщност беше това.

Обърнахме се и поехме надолу по хълма в североизточна посока, където минаваше влакът за Юстън. Само след миг пред нас се появи влакът, който се движеше по започналите вече да ръждясват релси и изпущаше висок стълб пара.

За трети път машинистът наду свирката и нейният писък отекна из стихналия град. Сякаш за да й отговори, проеча и камбаната на черквата Сейнт Джоунс Уд, враните напуснаха злокобното си пиршество и пляскайки шумно с криле, отлетяха.

Ние с Амелия заподскачахме по билото на Примроуз Хил и замахахме с кърпичките си на пътниците. Щом влакът се скри от очите ни, взех Амелия в прегръдките си. Целунах я пламенно и обзети от радостно чувство на пробудена надежда седнахме на рамката и зачакахме да пристигнат първите хора.

Край
Читателите на „Машината на пространството“ са прочели и: