Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Space Machine: A Scientific Romance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране и корекция
Xesiona (2010)
Форматиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2010)

Издание:

Кристофър Прист. Машината на пространството

Научнофантастичен роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №45

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Юлия Бучкова-Малеева

Преведе от английски: Теодора Давидова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 10.II.1983 г. Подписана за печат на 1.VI.1983 г.

Излязла от печат месец юни 1983 г. Формат 70×100/32 Изд. №1657. Цена 2,50 лв.

Печ. коли 29,50. Изд. коли 19,10. УИК 18,84

Страници: 472. ЕКП 95366 21531 5637–38–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820–31

© Теодора Давидова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Christopher Priest. The Space Machine

Futura Publications Limited, 1977

© Christopher Priest, 1976

История

  1. — Добавяне

VII

Дотук за загадките на марсианския град. Докато ги описвах, по необходимост представих Амелия и мен като двама любопитни туристи, които ще си изкривят вратовете да се оглеждат по време на пътуването си из непознати земи. Но макар вниманието ни да бе заангажирано от онова, с което се срещахме, съвсем не мога да кажа, че интересът към заобикалящата ни обстановка беше като на туристи, защото тревогата за бъдещето не ни напускаше нито за миг.

Съществуваше един проблем, за който рядко говорехме, а и дори да го споменавахме, то го правехме само с намеци; и двамата чудесно знаехме, че дори да заговорехме открито, нищо обнадеждаващо не можехме да си кажем. И това беше очевидната невъзможност да се върнем някога на Земята.

Този проблем стоеше в основата на действията и мислите ни, защото знаехме, че не можем да живеем вечно така, а начертаването на някакви планове за живота ни тук, в Града на опустошението, би означавало негласно примиряване със съдбата.

Най-близо бяхме до повдигането на този проблем, когато се уверихме колко напреднала е науката на марсианците.

Мислех си, че в общество, достигнало такава степен на развитие, за нас няма да е трудно да се сдобием с необходимите материали и един ден казах на Амелия:

— Трябва да намерим място, подходящо за лаборатория.

Тя ме погледна с насмешка.

— Да не би да смяташ да се отдадем на научна кариера?

— Мисля, че трябва поне да се опитаме да построим нова Машина на времето.

— А имаш ли някаква представа как става това?

Поклатих отрицателно глава.

— Надявах се, че ти като помощничка на сър Уилям имаш.

— Скъпи мой — промълви Амелия и улови нежно ръката ми — знам толкова, колкото и ти.

С това изчерпахме темата. До този момент хранех големи надежди, но познавах Амелия достатъчно добре, за да преценя, че отговорът й значи повече от онова, което чух. Ясно ми стана, че тя самата беше премислила вече тази идея и бе стигнала до заключението, че няма никаква възможност да повторим труда на сър Уилям.

Ето защо, без да обсъждаме повече бъдещето, продължихме съществованието си ден за ден, с пълното съзнание, че нашето връщане на Земята е невъзможно. Щеше да дойде ден, в който да се примирим напълно със съдбата си, но засега отлагахме този момент.

Ако не можехме да постигнем душевно равновесие, то поне телесните ни нужди бяха задоволени.

Двудневният престой в пустинята не беше ни причинил явни вреди, с изключение на леки хреми, които от време на време ми се явяваха. Никой от нас не понесе първата вечеря и нощта след това се чувствахме зле. Оттогава хапвахме по много малко. По пътя до спалното помещение имаше три сгради със столови и се хранехме подред и в трите.

Както вече споменах, спяхме сами в спалнята. Хамаците бяха достатъчно широки и за двама, ето защо, спомняйки си какво се беше случило по-рано между нас, с таен копнеж подхвърлих идеята, че може би ще ни е по-топло, ако спим в един хамак.

— Вече не сме в пустинята, Едуард — гласеше отговорът на Амелия и спяхме поотделно.

Думите й ме засегнаха, защото намеренията ми към нея продължаваха да бъдат честни и искрени, а освен това имах достатъчно основания да вярвам, че вече далеч не сме си така чужди. Бях решил обаче да се подчиня на волята й.

През всички тези дни, прекарани заедно, поведението ни един към друг беше сърдечно и приятелско. Тя често ме улавяше за ръка или мушваше своята под лакътя ми и всяка вечер, преди да се обърна, за да се съблече преди лягане, се целувахме за лека нощ. В такива минути желанията ми не бяха нито скромни, нито невинни и нерядко се изкушавах да й задам отново нелепия въпрос, дали би се омъжила за мен. Нелеп, защото къде можехме да намерим на Марс черква? И този въпрос трябваше да се отложи до момента, когато щяхме да се примирим с предначертания от съдбата жребий.

Общо взето, почти през цялото време мислехме за дома. Аз лично често мислех за родителите си и за това, че никога нямаше да ги видя отново. Занимаваха ме и разни дреболии. Бях сигурен например, че съм оставил лампата в моята стая запалена. В онази неделна утрин, когато се готвех да отида в Ричмънд, бях толкова развълнуван, че сега не можех да си спомня дали съм угасил лампата, преди да изляза. С все по-голямо раздразнение се убеждавах, че я запалих, преди да стана от леглото… но дали я загасих на излизане? И никакво успокоение не беше за мен, че сега, след осем или девет години, това нямаше никакво значение. Чувството за несигурност ме дразнеше и не ме напускаше.

Макар да не споделяше мислите си, Амелия очевидно също мислеше за дома. Тя явно правеше усилие да не се връща към миналото и проявяваше прекалено жив интерес към всяко нещо, което срещахме в града, но често в продължение на часове мълчахме, а този факт сам по себе си беше красноречив. Тя често говореше насън — в повечето случаи нищо не разбирах, но от време на време долавях моето име или името на сър Уилям, което показваше, че тя е твърде разстроена. Веднъж дори тактично я попитах какво сънува, но тя отвърна, че нищо не помни.