Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Planète des singes, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)
Сканиране и разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Пиер Бул. Планетата на маймуните

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №42

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Милети Младенов

Преведе от френски: Райна Стефанова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Паунка Камбурова

Френска, I издание

Дадена за набор на 3.I.1983 г. Подписана за печат на 1.III.1983 г.

Излязла от печат месец април. Формат 32/70×100 Изд. №1614. Цена 1,00 лв.

Печ. коли 12,50. Изд. коли 8,09. УИК 7,89

Страници: 200. ЕКП 95366 21331/5637–37–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

840–31

© Райна Стефанова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Pierre Boulle. La Planète des singes

© Renè Julliard, 1963


По-долу е показана статията за Планетата на маймуните (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Планетата на маймуните.

Планетата на маймуните
La planète des singes
Корица от първото американско издание на книгата
Корица от първото американско
издание на книгата
Автор Пиер Бул
Първо издание 1963 г.
Франция
Издателство „Livre de Poche“
Оригинален език френски
Жанр Антиутопия
Вид роман
Страници 187

Издателство в БГ „Георги Бакалов“, Варна, 1983
Преводач Райна Стефанова
Планетата на маймуните в Общомедия

„Планетата на маймуните“ (на френски: La Planète des singes) е научно фантастичен роман на френския писател Пиер Бул, издаден през 1963 г. Спряган за най-популярното произведение на автора.

Действието на книгата се развива в бъдещето, където на далечна планета, близо до звездата Бетелгейзе, пристигат трима французи, за да проведат изследване. С потрес те установяват, че светът там е управляван от човекоподобни мамймуни, надарени с интелект подобен на човешкия, а хората са третирани от като безмозъчни животни.

Произведението на Бул дава начало на световен франчайз, който включва едноименен филм от 1968, последван от четири продължения, игрален и анимационен сериал. През 2001 г. Тим Бъртън прави римейк на оригиналната лента. От 2011 г. започва нова филмова поредица, която до момента е издала два пълнометражни филма, а третия се очаква 2017 г. По франчайза са създадени още комикси и електронни игри.

Сюжет

Първа част

В далечното бъдеще Джин и Филис, които са на романтично пътешествие с космическата си яхта, се натъкват на бутилка с писмо, което Джин започва да чете.

Ръкописът е написан от журналиста Юлис Меру, който разказва как през 2500 г. отпътува с космически кораб на експедиция до звездата Бетелгейзе, заедно с още двама души – професор Антел и неговия ученик Артюр Льовен. Пътуването продължава две години, които в земно време се равняват на 7-8 века. В орбитата на Бетелгейзе те намират три планети, една от която обитаема планета-близнак на Земята, кръстена от пътешествениците Сорор. Тримата души кацат с ракета на Сорор, в местност далеч от градската среда. Там те намират красива млада чисто гола жена, на която разказвачът дава името Нова. На другия ден непознатото момиче довежда със себе си племе от голи мъже и жени, които подобно на нея не говорят и са лишени от всякакъв разсъдък. Пътниците остават при племето през нощта.

На сутринта групата е събудена от внезапна какафония. Пред очите на Меру се разкрива невиждана гледка – човекоподобно горили и шимпанзета, облечени като хора, излавят и избиват диваците, сякаш са животни. В лова намира смъртта си Льовен, а разказвача, заедно с Нова, са уловени, затворени в клетки и отведени в града. Там Меру установява, че маймуните са устроили цяла цивилизация, подобна на човешката. Уловените видове са подложени на експерименти, в които землянинът се опитва да се докаже по-интелигентен от другите, дори научава част от езика на маймуните и общува с тях. Неговото поведение привлича вниманието на Зира – женско шимпанзе, завеждащо отделението. Бележитият доктор орангутана Зайюс обаче остава скептичен и маймуните продължават да се отнасят с даровития човек като дивак. Те започват експерименти със сексуалните взаимоотношения между човешките видове. Меру и Нова са поставени в една клетка, по нареждане на Зайюс, и принудени да се съвкупяват пред очите на останалите.

Втора част

Интересите на Зира към Меру се задълбочават, особено след като землянинът ѝ показна няколко свои скици и чертежи. Двамата започват все по-често да си уреждат тайни срещи, което поражда завист у Нова. Землянинът постепенно напредва в изучаването на езика на Сорор, докато Зира за кратко време усвоява френския и обяснява на своя събеседник подробно за маймунското обществото. Маймуните считат, че са единствените разумни същества на Сорор, произлезли от човека, но достигнали по-далечен еволюционен етап на развитие. Разделени са на горили, орангутани и шимпанзета, като помежду им няма расовата дискриминация.

Един ден Меру е изведен на разходка из града, чисто гол, само с нашийник със синджир, държан от Зира. Шимпанзето разкрива своя план, с който се надява да освободи интелигентния човек от клетката. След месец ще се състои конгрес на биолозите, в който Зайюс ще докаже, че даровитият екземпляр е просто „дресиран човек“. Конгресът дава трибуна и шанс на Меру да покаже своята интелигентност и да спечели симпатиите на обществото. В края на разходката Зира запознава французина с Корнелиус – нейния годеник, който, макар и недоверчив, също иска да помогне на човека.

Малко преди конгреса, Зира завежда Меру в Зоогическата градина, където в отделението, отредено за хората, разпознава сред човешките видове професор Антел. Шимпанзето обещава, че ако Меру се представи добре пред комисията, ще освободят учения. След седмица журналистът се изправя в огромен амфитеатър пред хиляди маймуни. Меру започва да цитира на маймунския език, предварително наизустена реч, в която се изтъква като разумно същество от планетата Земя, където хората са единствените индивиди, притежаващи душа, и показва искрено желание някой ден земляните и маймуните от Сорор да се обединят. Маймунската общественост изпада във възторг и французина се превръща в световна знаменитост. Вече натрупал известно доверие сред маймуните, Меру се опитва да освободи Антел, но той се е превърнал досущ като диваците от Сорор.

Трета част

В следващия месец Меру заживява като равнопоставен гражданин сред обществото на маймуните. Той продължава да държи връзка с хората, като се опитва да ги обучи да говорят, но опитите му търпят непрекъснати провали. Корнелиус, вече главен научен ръководител на института, и землянинът предприемат пътуване до другия край на планетата, където археолозите са открили любопитни останки от древно селище, които могат да решат загадката: защо маймунското общество от десет хиляди години не е претърпяло никакви промени? Двамата откриват сред развалините говореща кукла на човешко момиченце.

След завръщането, Меру разбира, че Нова е бременна от него. Човекът настоява да я види и Зира го съпровожда до отделна клетка, където седи бременната. В следващите дни шимпанзето урежда Меру и Нова да се виждат тайно. Един ден човекът е отведен в специално отделение, където маймуните правят жестоки експерименти с хората. Корнелиус показва на землянина двама човека – мъж и жена, – които служат като негови помощници. Човешката двойка, с помощта на някакви апарати, е накарана да говори. Жената си представя събития случели се преди хиляди години. Тя говори за това как в миналото маймуните постепенно са поумнели, имитирайки хората, а човеците оглупели. Животните прогонили човешката нация и се настанили на тяхното място.

След време Меру се сдобива със син, който по всичко личи, че ще проговори. Маймуните планират да убият детето, заедно с родителите му, за да се предотврати бъдещ бунт на хората. Чрез Зира и Корнелиус младото семейство е качено незабелязано в изкуствен спътник, предназначен за трима човека, и изстреляни в космоса. Оцелелите се добират до космическия кораб, кръжащ около Сорор. Чрез него Меру се завръща на Земята, заедно с новото си семейство. Пътуването продължава почти година. Пътниците кацат на летище „Орли“, където са посрещнати от офицер горила.

Джин и Филис отхвърлят ръкописа като някаква шега. След това автора разкрива, че те са шимпанзета.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

  • Юлис Меру
  • Професор Антел
  • Артюр Льовен
  • Нова
  • Зира
  • Корнелус
  • Зайюс
  • Хелиус
  • Зорам и Занам
  • Сириус
  • Джин и Филис

Филми по книгата

Външни препратки

Първа част

Глава I

Джин и Филис прекарваха чудесна ваканция в най-отдалеченото от обитаемите звезди космическо пространство.

По онова време междупланетните пътешествия бяха нещо обичайно, не бяха редки и междузвездните пътувания. Ракетите отнасяха туристите към чудните градове на Сириус, а банкерите — към прочутите борси на Арктурус и Алдебаран. Но Джин и Филис, двама богати безделници, бяха известни в космоса със своята ексцентричност и склонност към романтика. За собствено удоволствие те прекосяваха вселената с платноходен кораб.

Яхтата им приличаше на кълбо, с обвивка от изключително тънко и леко платно, което плуваше в пространството, тласкано от напора на светлинната радиация. Такава машина, оставена на произвола в близост до някоя звезда (все пак на достатъчно разстояние, за да се избегне твърде голямата сила на гравитационното поле), ще се насочва неизменно по права линия в противоположна посока на звездата. Но тъй като в звездната система на Джин и Филис имаше три слънца сравнително близко едно до друго, тяхната яхта получаваше светлинни тласъци под три различни ъгъла. А Джин бе измислил един изключителен начин на придвижване. От вътрешната страна на платното бяха поставени множество черни транспаранти, които по желание той можеше да навива или развива и при промяна в отражателната способност на някои места се изменяше резултантата на силите на светлинния поток. При това тази еластична обвивка можеше да се издува или да се свива според желанието на навигатора. Така че, когато Джин искаше да ускори хода, й придаваше възможно най-голям диаметър. Тогава тя приемаше радиациите върху огромна площ и яхтата лудо се устремяваше във вселената, а от това на приятелката му Филис й се завиваше свят, един световъртеж, който на свой ред сграбчваше и него и ги караше да се притискат здраво един към друг, зареяли поглед към тайнствените бездни, накъдето ги увличаше техният бяг. Когато пък искаха да намалят скоростта, Джин натискаше едно копче. Платното се свиваше и кълбото ставаше точно толкова голямо, колкото да ги побере, притиснати един към друг. Действието на светлината ставаше незначително и тази малка топка, оставена на собствената си инерция, изглеждаше неподвижна, сякаш окачена на невидима нишка в празното пространство. Двамата млади хора прекарваха лениви и опияняващи часове в този смален свят, създаден по мярка само за тях, който Джин сравняваше с дрейфуваща платноходка, а Филис — с въздушното мехурче в паяжината на водния паяк.

Джин владееше и много други хитрости, смятани за връх в изкуството от космонавтите на яхти, като например използването сянката на планетите и на някои спътници при обръщане на посоката. Той предаваше своите знания на Филис, чиято ловкост вече почти се равняваше на неговата, а понякога тя ставаше дори и по-дръзка.

Когато държеше руля, се случваше да избира такъв дълъг курс, който ги увличаше в края на тяхната звездна система, не се съобразяваше с магнитната буря, която започваше да обърква светлинните вълни и да разтърсва ладията им като орехова черупка. На два-три пъти, внезапно разбуден от бурята, Джин трябваше сърдито да изтръгва руля от ръцете й и за да стигнат колкото се може по-бързо до най-близкото пристанище, пускаше в ход помощната ракета, която, въпрос на чест, се използваше единствено в случай на опасност.

 

 

През този ден Джин и Филис лежаха един до друг в балона под лъчите на трите слънца; единствената им грижа бе как да се наслаждават по-добре на ваканцията.

Притворил очи, Джин мислеше само за своята любов към Филис. Легнала на една страна, Филис гледаше необятността на вселената и се оставяше да бъде хипнотизирана, както често се случваше, от космическото усещане на небитието.

Изведнъж тя се сепна, смръщи вежди и се надигна. Необикновена светкавица бе прерязала това празно пространство. Тя изчака няколко секунди и зърна ново сияние, подобно на лъч, отразен от блестящ предмет. Усещането, което си бе създала за космоса по време на тези пътешествия, не можеше да я излъже. А пък и Джин, разтревожен, сподели нейното мнение — беше недопустимо Джин да сбърка в подобен случай. На разстояние, което все още не можеха да уточнят, искрящо на светлината се носеше някакво тяло. Джин грабна бинокъла и го насочи към тайнствения предмет, а в това време Филис се притискаше до рамото му.

— Предметът е малък — каза той. — Изглежда е стъклен… Остави ме да видя! Приближава се. Движи се по-бързо от нас. Изглежда…

Лицето му стана сериозно. Отпусна бинокъла, който тя грабна незабавно.

— Това е бутилка, мила.

— Бутилка!

Тя на свой ред погледна.

— Да, бутилка е. Виждам я ясно. От светло стъкло. Запушена е, виждам тапата. Вътре има нещо бяло… хартия, сигурно е ръкопис. Джин, трябва да я уловим!

Това явно съвпадаше с мнението на Джин, който бе започнал умело да маневрира, за да влезе в орбитата на необикновеното тяло, с което искаше да се изравни. Скоро сполучи и намали скоростта на кълбото. През това време Филис обличаше скафандъра си и през двойния люк излезе от яхтата. Като се хвана с едната ръка за едно въже, а с другата заразмахва малък сак с дълга дръжка, тя се приготви да улови бутилката.

Не за първи път те срещаха странни предмети и сакът вече бе влизал в употреба. Като се движеха бавно, а понякога и съвсем спираха, бяха се сблъсквали с изненади и бяха направили открития, недостъпни за пътниците от ракетите. Със своя сак Филис вече бе събрала останки от разпаднали се планети, късове от метеорити, дошли от дълбините на вселената, и отломки от първите спътници, изстреляни при покоряването на космическото пространство. Тя много се гордееше с колекцията си, но за пръв път срещаха бутилка, и то бутилка, в която имаше ръкопис — в това тя вече не се съмняваше. Цялото й тяло тръпнеше от нетърпение, докато жестикулираще подобно на паяк, увиснал на влакно, и по своя телефон крещеше на спътника си:

— По-бавно, Джин… Не, малко по-бързо, ще ни задмине, наляво… надясно… ха така… Хванах я!

Тя нададе победоносен вик и се завърна на борда с улова си.

Оказа се висока бутилка, чието гърло беше грижливо запечатано. Вътре се виждаше навита на руло хартия.

— Джин, счупи я! По-бързо! — изкрещя Филис, потропвайки с крака.

Запазил спокойствие, Джин методично отчупваше восъчни парчета и ги оставяше да полетят. Но когато бутилката бе отворена по този начин, той видя, че хартията стои на дъното и не може да бъде извадена. Трябваше да отстъпи на молбите на своята другарка и счупи стъклото с един чук. Хартията се разви сама. Тя се състоеше от множество съвсем тънки листчета, изпълнени със ситен почерк. Ръкописът бе на земния език, който Джин знаеше чудесно, тъй като известно време бе учил на тази планета.

И все пак някакво безпокойство го възпираше да започне да чете документа, попаднал в ръцете им по такъв странен начин, но свръхвъзбуждението на Филис го накара да се реши. Тя разбираше слабо земния език и се нуждаеше от неговата помощ.

— Умолявам те, Джин!

След като се увери, че пред тях нямаше никакво препятствие, той намали обема на сферата и тя плавно се понесе в пространството. Изтегна се до приятелката си и започна да чете ръкописа.