Кристофър Прийст
Машината на пространството (125)

II

От всички мостове над Темза Уестминстърският беше най-малко обрасъл с червени растения и мистър Уелс спусна Машината над него, за да се приземим в центъра на пътя. Ако някой марсианец искаше да ни доближи, той трябваше да мине по една от двете страни на моста, време, за което спокойно можехме да включим Машината на пространството и да се отдалечим на безопасно разстояние.

През последните четири часа бяхме летели над южните предградия на Лондон. Трудно ми е да намеря думи, с които да опиша разрухата, която цареше наоколо. Там, където марсианците бяха атакували с огнените си лъчи, всичко беше покрито с черен дим, а на местата, където не бяха употребили нито едното, нито другото, дръзко издигаха стъбла червените растения.

По целия път дотук не бяхме видели жива душа; и само някакво гладно псе куцукаше със счупен крак по улиците на Ламбет.

Реката влачеше множество отломки и преобърнати малки лодки. Във водите на Лондонското езеро бяхме видели да се белеят двайсетина трупа, които, уловени от прилива, се блъскаха край входа на Съри докс.

Оттам до Уестминстър Бридж се бяхме ориентирали по покривите на сградите, които отдавна познавахме. Видяхме яките стени на Тауър, които не бяха засегнати от марсианците, но зелените морави край нея се бяха превърнали в джунгли от червеникави растения. Красивите извивки на Тауър Бридж също бяха гъсто обрасли и единствено пътят в средата беше останал незасегнат от дългите ивици гъсти треви, проточили се от единия до другия край на моста. Зърнахме високия купол на Сейнт Пол, извисил се над по-ниските сгради на Сити край не го; настроението ни обаче веднага се промени, когато забелязахме огромната дупка, която зееше на западната стена на катедралата.

В центъра на Уестминстър Бридж се приземихме в твърде потиснато настроение. Мистър Уелс върна лоста на четвъртото измерение и веднага усетихме полъха на лондонския въздух, чухме звуците на града.

До ноздрите ни достигна мирис на дим; нагарчащият метален дъх на червените растения; сладникава миризма на гниещи тела; солен хладен полъх от водите на реката; опияняващият аромат на чакълената настилка на пътя, стоплена от лъчите на лятното слънце.

До ушите ни стигна…

Дълбока тишина беше надвиснала над Лондон. Под моста тихо приплясваха водите на реката и само от време на време се чуваше поскърцването на някоя от гъсто растящите край парапета треви. Нямаше тропот от конски копита, нито скърцане на колела; не се чуваха гласове и викове на хора, нямаше дори шум от човешки стъпки.

Точно пред нас се издигаха стените на Уестминстърския дворец, увенчан с непокътнатата кула на Биг Бен. Стрелките на часовника бяха спрели на два без седемнадесет.

Бутнахме очилата на челата си и слязохме от Машината на пространството. Доближих Амелия и се загледахме във водите на реката. Мистър Уелс се отдалечи и впери замислено очи в огромните купища треви, покрили почти изцяло крайбрежната улица Виктория. От момента, в който се озовахме над заприличалия на гробища град, той беше станал извънредно мълчалив и умислен едва сега, като го гледах застанал сам, вперил поглед в една посока, забелязах колко превити са раменете му и колко замислен е видът му.

Амелия също не отделяше поглед от нашия приятел, но след известно време плъзна ръката си в моята и опря за миг буза о рамото ми.

— Едуард, всичко това е толкова ужасно! Дори не можех да си представя, че е толкова страшно!

Гледах мрачно пред себе си и се опитвах да открия поне един-единствен знак, от който да почерпя някаква надежда, но навред царяха пустота и тишина. Никога досега не бях виждал толкова чисто от дим небето над Лондон, но това за нищо на света не можеше да компенсира всеобщата разруха на един от най-големите градове в света.

— Няма да мине много и подобна гледка ще зацари по цялата Земя — обади се Амелия. — Дълбоко сме се лъгали, въобразявайки си, че ще успеем да се справим с марсианците, макар да успяхме да ликвидираме няколко. Най-трудно ми е да се примиря с мисълта, че имаме пръст в тази работа, Едуард. Ние докарахме на Земята това зло.

— Не — отвърнах категорично аз. — Никой не може да ни обвини в това.

Усетих как Амелия цялата се стегна.

— Не можем да се освободим обаче от отговорността.

— Марсианците щяха да нападнат Земята, независимо дали ние щяхме да вземем участие в действията им или не. Сами видяхме подготовката им. Ако можем да намерим някакво успокоение, то е във факта, че само десет снаряда стигнаха дотук. Организираната от теб революция попречи на чудовищата да изпълнят плановете си докрай. Това, което виждаме сега, е страшно, но помисли си само колко по-страшно можеше да бъде всичко.

— Мъча се да си представя.

Тя замълча за няколко секунди, но после продължи:

— Едуард, трябва да се върнем на Марс. Земните жители никога няма да престанат да бъдат нащрек, докато има вероятност чудовищата да управляват техния свят. Машината на пространството ще ни отведе до Марс, а щом при извънредните обстоятелства, при които бяхме поставени, успяхме така бързо да построим нашата машина, то ще може да бъде построена и друга, помощна, способна да пренесе поне хиляда въоръжени мъже. Обещах на хората на Марс да се върна и мисля, че моментът е настъпил.

Слушах я внимателно и разбирах, че поривите, ръководили действията й на Марс, са отстъпили място на мъдростта.

— Един ден ние непременно ще се върнем на Марс — обадих се на края аз. — Друг изход няма.

Погълнати от нашия разговор, почти бяхме забравили за мистър Уелс, но сега той идваше бавно към нас. Направи ми впечатление, че за тези няколко минути, които беше прекарал сам, с него беше настъпила някаква сериозна промяна. Сякаш бремето на победения се беше смъкнало от раменете му и очите му блестяха с нов блясък.

— Вие двамата имате необичайно нещастен вид! — провикна се той отдалеч. — Нямате основание за това. Нашата работа е приключила. Не са останали никакви марсианци… те не са напуснали Лондон, но битката е спечелена.