Кристофър Прийст
Машината на пространството (90)

III

Изпълнени със съчувствие към собствената си съдба, се отпуснахме на пода, за да си починем, но изведнъж ме обзе силно безпокойство. За нищо на света не биваше да отлагаме повече излизането от снаряда. Познавахме достатъчно добре чудовищата, за да се съмняваме, че веднъж озовали се навън, те веднага ще започнат офанзивата.

Предстояха ни за решаване други, по-непосредствени задачи. Едната от тях беше подлудяващата ни горещина, в която бяхме принудени да седим. Дори подът, на който си почивахме в момента, едва се търпеше, да не говорим, че от всички метални части се излъчваше задушаваща ни горещина. Въздухът беше влажен и лепкав и имахме чувство, че с всяко следващо вдишване кислородът в него намалява. Голяма част от храната, която се беше разпиляла, вече гниеше, а от противната миризма ни се повдигаше.

Бях се разкопчал, но горещината не намаляваше и по всичко личеше, че ще е по-разумно да се съблечем. Щом Амелия започна да идва на себе си, й предложих да го сторим; помогнах й да свали черната униформа. Под нея тя носеше парцаливата дреха, с която я бях видял в лагера на робите. Трудно можеше да се повярва, че някога това е било чиста бяла риза.

Аз се намирах в по-благоприятно положение; под униформата си носех своя комплект бельо, който въпреки всички премеждия все още не беше в толкова окаяно състояние.

След известни колебания решихме, че ще е по-добре да огледам сам снаряда. Нямахме представа докъде се простира дейността на чудовищата и приемайки, че надали са пострадали при приземяването, сметнахме че ще бъде по-безопасно, ако отида сам. Уверих се че Амелия се чувства добре, излязох от кабината и започнах да се катеря по стръмния наклон на коридорите.

Трябва да напомня, че снарядът беше много дълъг — общата му дължина стигаше някъде до триста стъпки. По време на полета придвижването из вътрешността на кораба беше относително просто. Сега обаче той беше забит почти вертикално и задачата ми никак не беше лека. И в адската горещина, която в тази част на корпуса беше още по-голяма, единственото, което ме спасяваше, беше фактът, че познавам пътя.

Полека-лека стигнах люка, водещ към кабината на робите. Спрях и се заслушах, но вътре цареше пълна тишина. Поех си дъх и се закатерих отново, докато най на края спрях пред люка на голямата кабина. Сигурен, че чудовищата вътре са будни и нащрек, не без известно треперене на ръката изтеглих металната пластина пред прозорчето; оказа се, че напразно съм бил предпазлив. В полезрението ми не се виждаше нито едно от противните създания, макар че съдейки по дрезгавия им противен вой, те бяха наблизо. Разговаряха твърде силно, от което схванах, че сигурно нещо обсъждат.

Отминах и тази врата и продължих до самия край на снаряда. Надявах се да намеря там някакъв начин да се измъкнем незабелязано. (Знаех, че ако не намеря друг изход, бих могъл да използвам както при по-малкия снаряд силата на зеления огън, за да извъртя снаряда, но за нас беше от жизнено значение да останем незабелязани за чудовищата.)

За нещастие пред мен сега се изправяше непреодолима преграда. Бях стигнал до най-задната част на снаряда: масивен люк, през който трябваше да излязат и чудовищата. Фактът, че той бе все още затворен, вдъхваше известна надежда: ако ние не можехме да се измъкнем оттук, то това означаваше, че и чудовищата бяха обречени да останат затворени вътре.

Докато си почивах, преди да започна слизането, се замислих върху вероятното ни местоположение. Ако бях приземил апарата в центъра на някой град, той сигурно щеше да причини огромни разрушения; това също беше въпрос на случайност, но този път тя щеше да бъде на наша страна. Общо взето, Англия не е гъсто застроена и вероятността да сме попаднали сред природата беше съвсем реална и искрено се надявах да е така; твърде много неща лежаха вече на моята съвест.

Оттатък вътрешната стена на корпуса чудовищата продължаваха да разговарят и сред неприятните виещи звуци на гласовете им долавях жестокото подрънкване на метал. През кратките мигове на мълчание долавях или си въобразявах, че долавям, и други звуци, които идваха отвън.

Приземяването ни трябва да е било достатъчно зрелищно и вероятно тълпи от хора стояха вън около снаряда и докато гледах изпълнен с нерешителност, огромния метален люк, възбуденото ми въображение рисуваше картината на десетки, а може би и стотици хора, заобиколили огромния цилиндър само на няколко ярда от него.

При мисълта за тях усещах почти физическа болка, защото цялото ми същество копнееше да се присъедини към себеподобните си.

Малко по-късно, вече поуспокоен, си дадох сметка, че хората, които биха дошли, за да разгледат снаряда, всъщност са изложени на огромна опасност. И колко много ми се искаше да вярвам, че излизайки навън, чудовищата ще се озоват пред наредени в кръг дула на оръдия!

Макар подобна перспектива да не вещаеше нищо добро за нас с Амелия, бях почти сигурен, че чувам гласове отвън и мислейки за тях, чувствах, че по лицето ми се стичат сълзи.

Най на края, убеден че за момента нищо не може да се направи, тръгнах обратно към Амелия.