Кристофър Прийст
Машината на пространството (51)

II

Няколко минути по-късно, докато вървях замаян по улиците, иззад един ъгъл най-неочаквано се появи многокрака кола. Шофьорът трябва да ме бе видял, защото веднага спря. Забелязах, че това беше една от полицейските коли на града, на чиято платформа отзад се бяха качили около трийсетина марсианци.

Не можех да откъсна очи от затворената от всички страни кабина и правех усилие да не мисля какво стои зад черното овално стъкло. Някакъв глас остро извика през металната решетка.

Стоях неподвижно, обзет от страхотна паника. Нямах представа какво да правя, нито какво очакват от мен да направя.

Отново чух същия глас, в който долових нетърпение и гняв.

Изведнъж осъзнах, че няколко от мъжете на платформата протягаха ръце. Реших, че това е знак да се кача горе и приближих до тях; без много бавене те ми помогнаха да се кача.

Щом се озовах с чантата си на платформата, колата потегли.

Окървавеният ми вид стана причина всички да се обърнат към мен. Някои от марсианците ми говореха и явно очакваха някакъв отговор. Обзе ме нов пристъп на паника, защото реших, че вече е дошъл моментът, когато ще трябва да разкрия факта, че съм чужденец…

Но внезапно ме осени щастливо хрумване. Отворих уста, издадох сподавен хрип и посочих с пръст ужасната рана на врата. Марсианците заговориха отново, но аз продължавах да ги гледам тъпо и да хриптя, надявайки се да ги убедя, че съм онемял.

След няколко минути нежеланото внимание, с което бях обграден, намаля и те като че загубиха интерес към мен. Междувременно колата спря, за да прибере други оцелели. На платформата се качиха още трима мъже и една жена. По всичко личеше, че не са били поразени от пипалата на нашествениците, защото изглеждаха напълно здрави.

Колата продължи да кръстосва улиците и само от време на време през решетката на кабината се разнасяше неприятен, протяжен вой. Тук, в компанията на марсианците, се чувствах по-сигурен, но не можех да залича напълно от съзнанието си мисълта за присъствието на чудовищното същество в кабината.

Бавната обиколка из града продължи близо два часа и още оживели марсианци бяха качени на платформата. От време на време срещахме и други коли, заети със същата дейност, по което разбрах, че нападението е приключило.

Намерих си едно място в ъгъла на платформата, седнах и прегърнах чантата на Амелия.

Питах се дали това, на което бях станал свидетел, беше нападение в пълния смисъл на думата. Нашествениците се оттеглиха и оставиха града в пламъци и дим; цялата работа по-скоро ми приличаше на престрелка и нищо повече. Припомних си изстрелите на снежното оръдие; можеше да се предположи, че неговите снаряди са насочени към градовете на врага. В такъв случай ние с Амелия бяхме попаднали в центъра на някаква разправия, с която нямахме нищо общо, а Амелия беше станала една невинна жертва.

Веднага отхвърлих тази мисъл: беше ми непоносимо да си представя, че тя е в ръцете на тези кошмарни същества.

По-късно друга мисъл ми дойде наум, благодарение на която прекарах още няколко твърде неприятни минути. Дали беше възможно да съм попаднал на някоя от колите на нашествениците?

Известно време тази възможност не ми даваше мира, след което в съзнанието ми отново се върна образът на мъртвото чудовище. То очевидно защищаваше града, нещо повече, хората около мен не проявяваха онези признаци на страх, които наблюдавах по време на нападението. Беше ли възможно всеки град на Марс да се управлява от отвратителни чудовища?

Не ми остана много време да се замисля върху новоизникналия проблем, защото натъпканата с хора кола се отправи към края на града. Стовариха ни пред висока сграда, в която влязохме. Тук се нахранихме с приготвена от робите храна. Сетне ни заведоха до оцеляло спално помещение и ни разпределиха по хамаците. Нощта прекарах свит в един хамак с още четирима мъже марсианци.