Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Вълните усмиряват вятъра (1)

Въведение

Казвам се Максим Камерер и съм на осемдесет и девет години.

Някога, много отдавна, прочетох една древна повест, която започваше така. Помня, тогава си помислих, че ако след време ми се случи да пиша мемоари, ще ги започна именно по този начин. Макар че, строго погледнато, не бива да смятам това, което ви предлагам, за спомени, а би трябвало да започна с едно писмо, което получих преди около година:

Камерер,

Вие, разбира се, сте прочели прословутите „Пет биографии на века“. Моля Ви, помогнете ми да установя кой именно се крие зад псевдонимите П. Сорока и Е. Браун. Предполагам, че за Вас това ще бъде по-лесно, отколкото за мен.

 

М. Глумова

Новгород,

13 юни 125 година

Не отговорих на това писмо, тъй като не успях да открия истинските имена на хората, написали „Петте биографии на века“. Както можеше и да се очаква, успях само да установя, че П. Сорока и Е. Браун са видни сътрудници на групата „Людени“ от Института за изследване на космическата история.

Никак не ми беше трудно да си представя какви чувства е изпитвала Майя Тойвовна Глумова, докато е четяла биографията на своя син, пресъздадена от П. Сорока и Е. Браун. И ми стана ясно, че съм длъжен да изкажа своето мнение.

Тогава написах тези мемоари.

От гледна точка на непредубедения и особено на младия читател, в тях ще стане дума за събития, които доведоха до края на цяла една епоха в космическото самосъзнание на човечеството, и както отначало изглеждаше, откриха съвършено нови перспективи, разглеждани дотогава само теоретично. Аз бях свидетел, участник, а в известен смисъл дори и подбудител на тези събития, затова никак не е чудно, че през последните години групата „Людени“ ме затрупва със съответните запитвания и официални и неофициални молби за съдействие, като постоянно ми напомня за моя граждански дълг. Поначало се отнасям с разбиране и благоразположение към целите и задачите на групата „Людени“, но никога не съм крил от тях, че много-много не вярвам да успеят. Освен това бях съвсем наясно, че материалите и сведенията, с които лично разполагам, не могат да бъдат полезни на групата „Людени“, затова досега по всякакъв начин гледах да нямам вземане-даване с тях.

Но ето че по причини по-скоро от личен характер вече упорито желая все пак да събера на едно място и да предложа на вниманието на онези, които биха се заинтересували, всичко, което ми е известно за първите дни на Голямото откровение, за събитията, причинили тази буря от спорове, опасения, вълнения, раздори, възмущения и преди всичко огромното удивление от всичко, прието да се нарича Голямото откровение.

Прочетох отново последния абзац и съм принуден тутакси да се поправя. Първо, разбира се, няма да ви съобщя абсолютно всичко, което ми е известно. Някои материали имат твърде специален характер, за да ви ги представям. От чисто етични съображения няма да назова и няколко имена. Ще се въздържа да спомена и някои по-особени методи на тогавашната ми дейност като началник на отдела за извънредни произшествия към Комисията за контрол (Комкон-2).

Второ, строго погледнато, събитията от 99 година не бяха първите дни на Голямото откровение, а напротив, последните му дни. Именно поради тази причина сега вече то е останало само обект на чисто исторически изследвания. И тъкмо това, изглежда, не разбират или по-скоро не желаят да разберат сътрудниците на групата „Людени“, въпреки че се постарах да ги убедя. Впрочем възможно е да не съм бил достатъчно настоятелен. Годините си казват думата.

Личността на Тойво Глумов несъмнено предизвика особен, бих казал, специален интерес у сътрудниците на групата „Людени“. Разбирам ги и затова съм направил тази фигура централна в своите мемоари.

Естествено не само затова, пък и не толкова поради тази причина. По какъвто и повод да си спомням за тези дни, каквото и да си припомням от тях, в паметта ми тутакси изплува Тойво Глумов — виждам неговото изпито, вечно сериозно младежко лице, дългите бели мигли, винаги леко спуснати над сивите му прозрачни очи, чувам го как говори — сякаш умишлено бавно, отново усещам излъчваната от него безмълвна, безпомощна, но неумолима настойчивост, наподобяваща беззвучен вик: „Какво правиш? Защо стоиш така? Нареждай!“, и, обратно, сетя ли се за него по някакъв повод, в същия миг, сякаш разбудени с груб ритник, възкръсват „злобните псета на спомените“ — целият ужас от онези дни, всичкото отчаяние през онези дни, цялото безсилие в онези дни, ужасът, отчаянието, безсилието, които тогава изпитвах сам-самичък, защото нямаше с кого да ги споделя.

Мемоарите, които ви предлагам, се основават на документи. Обикновено това са донесенията-доклади на моите инспектори, а също и част от официалната преписка, които представям най-вече за да се опитам да възпроизведа атмосферата на онова време. Изобщо придирчивият и вещ изследовател лесно ще забележи, че множество документи, които имат отношение към този въпрос, не са включени в мемоарите ми, а в същото време май че спокойно бих могъл да мина без някои от поместените документи. Като отговарям предварително на този упрек, ще отбележа, че съм подбирал материалите в съответствие с определени принципи, в чиято същност нямам нито желание, нито пък чувствам особена потребност да навлизам.

По-нататък, голяма част от главите в текста са възстановени от мен. Написал съм ги аз и в действителност те пресъздават сцени и събития, на които не съм бил свидетел. Възпроизвел съм ги въз основа на разказите, звукозаписите и по-сетнешните спомени на хора, участвували в тези сцени и събития, като Ася, жената на Тойво Глумов, негови колеги, негови познати и т.н. Съзнавам, че тези глави имат малко значение за сътрудниците на групата „Людени“, но какво да се прави, като за мен то е голямо.

Накрая, позволих си леко да разводня информационната страна на мемоарите си със собствени спомени, носещи сведения не толкова за тогавашните събития, колкото за тогавашния петдесет и осем годишен Максим Камерер. Сега, след тридесет и една години, поведението на този човек в описваните обстоятелства дори на мен ми изглежда доста интересно…

Щом в края на краищата твърдо реших да напиша тези мемоари, пред мен възникна въпросът: откъде да започна? Кога и какво положи началото на Голямото откровение?

Строго погледнато, всичко започнало преди два века, когато съвсем неочаквано в недрата на Марс бил открит пуст град-лабиринт от кехлибар: тогава за първи път била произнесена думата „Странници“.

Това е вярно, но е прекалено общо. Със същия успех би могло да се каже, че Голямото откровение води началото си от момента на Големия взрив.

Тогава може би преди петдесет години? Историята с „подхвърлените деца“? Когато за първи път проблемът за Странниците придоби трагичен оттенък, когато се роди и тръгна от уста на уста злостното понятие-хула „синдромът на Сикорски“? Комплексът на неудържим страх пред възможното нахлуване на Странниците? Това също е вярно. Пък и е много по-близо до същината на въпроса. Но по онова време още не бях началник на отдела за извънредни произшествия, а и самият отдел тогава още не съществуваше. Освен това аз не пиша историята на проблема за Странниците.

За мен всичко започна през май 93-та, когато получих, също както и останалите началници на отделите за извънредни произшествия от другите сектори на „Комкон-2“, служебно сведение за произшествието на Тиса (не на река Тиса, а на планетата Тиса от системата на звездата ЕН 63061, която момчетата от Групата за свободно търсене бяха открили малко преди това). В сведението това произшествие се разглеждаше като случай на неочаквано и необяснимо умопомрачение, обхванало и тримата членове на изследователския отряд, които кацнали на едно плато (забравил съм името му) две седмици преди това. И на тримата внезапно им се сторило, че връзката с централната база е прекъсната и изобщо е загубена връзката с когото и да било, освен с летящия в орбита кораб-майка, а от кораба-майка автоматът непрекъснато повтарял съобщението, че Земята е загинала в резултат на някакъв космически катаклизъм и че цялото население в Периферията е измряло от някакви необясними епидемии.

Вече не си спомням всички подробности. Струва ми се, че двама от отряда се опитали да се самоубият и в края на краищата навлезли в пустинята, отчаяни от безнадеждността и абсолютната безперспективност на по-нататъшното си съществуване. Командирът на отряда обаче се оказал корав човек. Той стиснал зъби и се насилил да живее — сякаш човечеството не е загинало, а просто него го е сполетяла авария и той завинаги е откъснат от родната планета. По-късно командирът разказал, че на четиринадесетия ден от безумното му битие пред него се появил някакъв човек в бяло и заявил, че той, командирът, с чест преминал първия кръг на изпитанията и вече е кандидат за сдружението на Странниците. На петнадесетия ден от кораба-майка пристигнал авариен катер и атмосферата се разведрила. За щастие онези, които навлезли в пустинята, били открити, всички били запазили разсъдъка си и никой не пострадал. Техните показания съвпадали до най-малките подробности. Например всички членове на отряда съвсем еднакво възпроизвели акцента на автомата, който уж предал съдбоносното съобщение. Лично те схванали случилото се като някаква ярка и необикновено достоверна театрална постановка, в която неочаквано и против волята си взели участие. Дълбокото ментокопиране потвърдило тези техни субективни усещания, като дори показало, че и в най-дълбоките дебри на подсъзнанието си никой от тях не се съмнява дали всичко това е било само театрално представление.

Доколкото знам, колегите ми от другите сектори възприели това сведение като съвсем обикновено извънредно произшествие от онези, необяснимите, които стават час по час в Периферията. И тримата били живи и здрави. Не се налагало да продължат работата в района на извънредното произшествие, пък и поначало тя не била толкова наложителна. Желаещи да разчовъркат загадката не се намерили. Отрядът бил изведен от района на извънредното произшествие. Съобщението за него било прието „за сведение“ и накрая отишло в архива.

Но нали аз бях ученик на покойния Сикорски! Докато беше жив, често спорех с него — и наум, и открито, когато ставаше дума, че човечеството може би е заплашено отвън. Но една негова теза ми беше трудно да опровергая, пък и не желаех да я оспорвам: „Ние работим в «Комкон-2». Ако трябва, можем да минаваме за невежи, мистици и суеверни глупаци. Но едно нещо не ни е разрешено: да недооценяваме опасността. И ако у нас, вкъщи, внезапно завони на сяра, просто сме длъжни да предположим, че тука, някъде наблизо, се е появил рогат дявол и да вземем съответните мерки, ако е нужно — дори да организираме производство на светена вода в промишлени количества.“ И веднага щом чух, че някакъв човек в бяло говори от името на Странниците, усетих миризма на сяра и трепнах като стар боен кон при зова на тръба.

Отправих необходимите запитвания по съответните канали и не се изненадах много, когато открих, че в справочника за инструкциите, наредбите и перспективните планове на нашия „Комкон-2“ думата „Странници“ въобще липсва. Случвало се е да ме приемат нашите най-висши инстанции и вече никак не се учудвам, когато всеки път ми става ясно, че според преценката на най-отговорните ни ръководители проблемът за прогресорската дейност на Странниците в системата на човешката цивилизация някак си е отпаднал, преживян е като детска болест. По необясним за мен начин трагедията на Лев Абалкин и Рудолф Сикорски сякаш бе снела завинаги от Странниците всякакви подозрения.

Единственият човек, у когото моето безпокойство предизвика някакъв проблясък на съчувствие, беше Атос-Сидоров, президент на нашия сектор и мой пряк началник. Той използва властта си да утвърди и да завери със своя подпис предложената от мен тема „Посещението на старата дама“^[1]. Разреши ми да организирам и специална група, която да я разработи. Фактически той ми даде неограничени пълномощия по този въпрос.

И аз се захванах с него, като първо организирах експертно допитване сред мнозина от най-вещите специалисти по ксеносоциология. Поставих си за цел да създам модел (или по-скоро да моделирам с най-голяма степен на вероятност) прогресорската дейност на Странниците в системата на земната човешка цивилизация. За да не ви занимавам с подробности, направо ще кажа, че всички материали, които събрах, накрая изпратих на известния историк на науката, много осведомения и начетен Айзък Бромбърг. Сега дори не си спомням какво ме накара да сторя това, защото от много години вече Бромбърг не се занимаваше с ксенология. Изглежда, причината е била, че повечето специалисти, към които се обърнах с тези въпроси, просто отказваха да разговарят сериозно с мен (синдромът на Сикорски!), а Бромбърг, както добре е известно, винаги беше готов „да размени две думи“ с някого, за каквото и да се отнася.

Така или иначе доктор А. Бромбърг ми изпрати своя отговор, известен днес на специалистите като „Меморандум на Бромбърг“.

И всичко започна от него.

С него ще започна и аз.

(Край на въведението)