Кристофър Прийст
Машината на пространството (32)

V

Влязохме в по-близката от двете постройки и веднага открихме, че това беше някакъв склад, защото навсякъде се виждаха големи бали с нарязани растения, грижливо сортирани. Разходихме се из вътрешността на сградата с надеждата, че ще открием някой, с когото да поговорим, но срещнахме само селяни. И както останалите, които бяхме видели преди, и мъжете, и жените се занимаваха с работата си, без да ни обърнат внимание.

Напуснахме сградата оттам, откъдето бяхме влезли — през голяма метална врата, която в момента, прикрепяна от цяла система от вериги и макари, стоеше отворена. Отправихме се към втората сграда, на около петдесет ярда от първата. Между двете се издигаше метална кула.

Тъкмо минавахме покрай нея, когато Амелия грабна ръката ми и възкликна:

— Едуард, слушай.

До нас долиташе далечен звук, чиято посока не можехме да определим. Амелия отстъпи и се отправи към дълга метална релса, издигната на около три стъпки над земята. Щом се приближихме до нея, звукът стана по-ясен и заприлича на нещо смесено между стържене и вой; погледнахме по протежението на релсата на юг и видяхме, че по нея се движи някакво превозно средство.

— Едуард, възможно ли е това да е влак? — попита Амелия.

— Само на една релса? И без локомотив?

Не след дълго превозното средство приближи достатъчно, за да се убедим, че това наистина беше влак. Имаше всичко на всичко девет вагона и без много шум спря с предната си част съвсем близо до мястото, където бяхме застанали. Гледахме онемели от учудване, защото сякаш вагоните на обикновен влак бяха откъснати от локомотива. Удиви ни и друго. Металните стени на вагоните не бяха боядисани и тук-там прозираха ръждиви петна. При това имаха необикновена тръбовидна форма. От всичките девет вагона само два, първият и последният, с нещо напомняха на вагоните, в които ние с Амелия бяхме свикнали да пътуваме в Англия. Само те имаха врати и по няколко прозореца и щом влакът спря, от тях слязоха няколко пътника. Седемте вагона по средата като че бяха обикновени метални тръби без прозорци или врати.

Забелязах, че някакъв мъж слезе от първия, на чиято предна част се виждаха прозорци, и предположих, че влакът се управлява оттам. Показах това на Амелия и с растящо любопитство започнахме да следим мъжа.

По всичко личеше, че той не е като останалите селяни — от цялото му поведение лъхаше увереност, носеше приличен, макар и обикновен, сив костюм — туника или риза без никакви украшения и панталони. В този си вид той по нищо не се отличаваше от останалите пътници, които, след като слязоха, се струпаха пред седемте вагона по средата. Всички тези хора бяха високи като селяните и със същата червеникава кожа.

Машинистът приближи до втория вагон и завъртя голяма дръжка на корпуса. Във всеки един от седемте вагона започна да се вдига голяма врата, прилична на метален капак. Мъжете, слезли малко преди това от влака, се струпаха край отворите.

Няколко секунди по-късно станахме свидетели на твърде странна сцена.

Оказа се, че вагоните са натъпкани с мъже и жени, когато вратите се отвориха, те буквално се изсипаха на земята.

Другите мъже се движеха между тях и размахваха в ръце нещо, което в началото бяхме оприличили на къса пръчка или бастун, но по-късно разбрахме, че то имаше много по-ужасно предназначение. Очевидно в тази така наречена палка, с която мъжете се опитваха да наредят селяните в редица, бе монтиран електрически акумулатор, който, щом се допреше до някого, причиняваше силен електрически шок, придружен от ярък зелен пламък и силен съскащ звук. Безпомощни, нещастниците падаха на земята и притискаха изгорялото място с ръце, но другарите им веднага ги вдигаха.

Излишно е да пояснявам, че с тези дяволски палки не беше никак трудно да се въдвори ред в тълпата.

— Трябва да спрем това веднага! — заяви Амелия. — Те се държат с тях като с роби.

Стори ми се, че беше готова веднага да отиде и да се намеси, затова сложих ръка на рамото й и я задържах.

— Нека първо разберем какво става — опитах се да я вразумя аз. — Почакай малко… моментът не е подходящ.

Суматохата край влака продължи още няколко минути, после селяните бяха подкарани към сградата, която все още не бяхме посетили. Едва тогава забелязах, че вратите на тръбовидните вагони отново бяха спуснати и човекът, който беше управлявал влака, се е отправил към най-крайния вагон.

— Амелия, бързо да се качваме — подканих я аз. — Влакът ще тръгне всеки момент.

— Но линията свършва тук.

— Именно. Не виждаш ли? Той сега ще тръгне в обратна посока.

Без повече колебания се отправихме към влака и се качихме във вагона за пътници, който по пътя насам беше първи. Никой от мъжете с електрическите палки не ни обърна внимание и щом влязохме във влака, той бавно потегли.

Бях очаквал, че ще започне силно люлеене, защото не можех да си представя как по друг начин можехме да се движим по една релса, но веднъж потеглил, влакът се движеше поразително равно. Нямаше го дори и шумът от колелата, чуваше се само тихо жужене. В тези първи минути онова, което оценихме най-високо, беше, че вагонът е отоплен. Вън вече започваше да се захлажда, скоро и слънцето щеше да залезе.

Седалките бяха наредени почти както във влаковете, с които бяхме свикнали да пътуваме, макар че нямаше купета и коридор. Вътре вагонът беше без прегради, така че можеше да се движиш от единия край до другия, а пейките бяха метални и без тапицерия. Двамата с Амелия седнахме до един от прозорците, който гледаше към водния път. Бяхме сами във вагона.

По време на цялото пътуване, което продължи около половин час, гледката вън не се промени много и само на места забелязахме, че брегът е укрепен с тухли, с което се потвърди подозрението ми, че това беше канал. Видяхме няколко малки лодки да се движат по него и на няколко места мостове свързваха двата му бряга. Всеки стотина ярда минавахме покрай метална кула.

Преди да стигне крайната си спирка, влакът спря само на едно място. От прозореца, до който бяхме седнали, наблюдавахме сцена, много сходна с онази, на която бяхме станали свидетели, преди да се качим във влака, но от отсрещния прозорец на вагона можахме да видим, че отвън се простира обширен индустриален район, осеян с високи комини, които бълваха стълбове дим, а огромни пещи хвърляха оранжеви отблясъци в тъмното небе. Луната беше вече изгряла и димът се издигаше нагоре към нея.

Докато чакахме влакът да тръгне отново и няколкото селяни да бъдат качени, Амелия отвори за малко вратата и погледна навън по посока на движението.

— Вижте, Едуард — възкликна тя. — Приближаваме до някакъв град.

Подадох глава навън: на фона на заревото на залязващото слънце на разстояние от една-две мили се издигаха скупчени безразборно високи сгради. И аз като Амелия въздъхнах с облекчение, защото варварските гледки, на които бяхме станали свидетели сред полето, ме бяха отвратили. Животът в един, макар и съвършено чужд град беше все пак нещо познато за един гражданин, а освен това бяхме сигурни, че там ще срещнем съответните представители на властта. Която и да беше тази страна, колкото и несправедливи и потиснически да бяха законите й, с нас като туристи щяха да се държат съвсем иначе. Инстинктивно попипах джоба на сакото си, за да проверя дали портфейла ми е на мястото си. Ако се наложеше да се върнем веднага в Англия, колкото и малко пари да имахме, а същия ден бяхме установили, че двамата общо имаме две лири, петнайсет шилинга и шест пенса, те щяха да са ни необходими, за да послужат пред консула за удостоверяване на нашата благонадеждност.

Тази и други успокоителни мисли минаваха през съзнанието ми, докато влакът ни носеше към града. Слънцето вече беше залязло и над нас се спущаше нощта.

— Едуард, виж колко ярка е вечерницата!

Амелия посочи едрата синьо-бяла звезда, появила се на небосклона малко над мястото, където се беше скрило слънцето. Близо до нея, някак странно дребна беше изгряла луната, в първата си четвърт.

Загледах се в звездата и са спомних думите на сър Уилям за планетите, които съставляват нашата Слънчева система. Ето там беше една такава самотна, красива, невъобразимо далечна и недостижима планета.

В този миг Амелия ахна и усетих как сърцето ми се свива.

— Едуард! — промълви тя. — Виждат се две луни!

Загадките, които срещахме на всяка крачка и на които до този момент се бяхме опитвали да не придаваме особено значение, се разкриха с цялата си истина. Мислех си за бясно растящите алени растения, разредения въздух, силния, вледеняващ нощен хлад, палещите слънчеви лъчи, лекотата, с която се движехме, тъмносиния цвят на небето, червеникавата кожа на хората, враждебността на всичко, което ни заобикаляше. Сега, когато видяхме двете луни и вечерницата, се прибавиха две загадки, които направиха невъзможно по-нататъшното ни вярване в поддържане на най-скъпата ни илюзия, че сме все още в близък за нас свят. Машината на сър Уилям ни беше отнесла в бъдещето, но без да подозираме, ни беше отнесла и в пространството. Оказа се, че освен Машина на времето сър Уилям бе конструирал и Машина на пространството и сега двамата с Амелия бяхме принудени да се примирим с ужасния факт, че по един невероятен начин се бяхме озовали в съвсем друг свят. Гледах втренчено канала, в чиято вода като блестяща точка се отразяваше светлината на Земята, и единственото, което усещах, беше отчаяние и неизмерим страх. Защото ние бяхме пренесени през пространството на Марс, планетата на войната.