Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Space Machine: A Scientific Romance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране и корекция
Xesiona (2010)
Форматиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2010)

Издание:

Кристофър Прист. Машината на пространството

Научнофантастичен роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №45

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Юлия Бучкова-Малеева

Преведе от английски: Теодора Давидова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 10.II.1983 г. Подписана за печат на 1.VI.1983 г.

Излязла от печат месец юни 1983 г. Формат 70×100/32 Изд. №1657. Цена 2,50 лв.

Печ. коли 29,50. Изд. коли 19,10. УИК 18,84

Страници: 472. ЕКП 95366 21531 5637–38–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820–31

© Теодора Давидова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Christopher Priest. The Space Machine

Futura Publications Limited, 1977

© Christopher Priest, 1976

История

  1. — Добавяне

IV

Когато си лягахме, край нас цареше наситено с тревожни предчувствия затишие.

Събуди ни звук, от който усетих, че по гърба ми лазят ледени тръпки: сирените на чудовищата тръбяха, прекъсвани от време на време от далечни експлозии.

Първата ми мисъл, продиктувана от натрупания вече опит, беше, че има второ нападение, едва когато, вече станали, се огледахме, видяхме, че в спалнята няма никой, а това значеше, че бунтът е започнал. Марсианците не бяха изчакали.

Край сградата мина бойна машина и стените потрепериха.

Скрита до този момент зад вратата, Едуина изтича към нас.

— Къде са останалите? — попита веднага Амелия.

— Излязоха през нощта.

— Защо не ни събудиха?

— Казаха, че сега вие само искате да излетите и нищо повече.

— Кой започна пръв? — намесих се аз и посочих навън.

— Започна през нощта, когато всички излязоха.

И през цялото това време ние бяхме спали, без да чуем шума и суетнята? Изглеждаше почти невероятно. Надникнах през вратата на улицата. Бойната машина продължаваше по пътя си нататък, а бронираната й платформа стърчеше над покривите на близките сгради. Съвсем наблизо измежду къщите се вдигаше стълб черен дим, а вляво гореше пожар. Някъде далеч се разнесе гръм от експлозия, в отговор на която се чуха сирените на две бойни машини.

Върнах се при Амелия.

— По-добре да отидем на полигона. Може би все още има някаква надежда да се качим на снаряда.

Тя кимна и донесе двете черни униформи, които доскорошните ни приятели бяха приготвили за нас. Облякохме ги и Едуина ни погледна нерешително.

— Идваш ли с нас? — попитах я рязко. Бях се отегчил вече от припяващия й глас и от неубедителните й преводи. Колко ли от нещата, които бяхме казали, беше предала погрешно на сънародниците си.

— Искаш ли да дойда с теб, Амелия?

Сега пък Амелия се подвоуми.

— Какво ще кажеш? — обърна се към мен тя.

— Имаме ли нужда от нея?

— Само ако се наложи да говорим.

Колкото и да й нямах доверие, все пак тя беше единствената ни връзка с хората тук.

— Нека дойде с нас поне до полигона. Прибрахме чантата на Амелия и тръгнахме веднага. Докато вървяхме през града, стана ясно, че макар марсианците да са започнали своя бунт, сега за сега нямаше никакви сериозни разрушения. Улиците не бяха пусти, но никъде не се виждаха и тълпи. Тук-там срещахме групи марсианци охранявани от кулите, в далечината се чуваха мощни сирени. Близо до центъра на града забелязахме първите признаци на бунта. Няколко бойни машини лежаха на улицата преобърнати и безпомощни; туловищата им представляваха своеобразна барикада, веднъж преобърната, без помощ отвън кулата не можеше да се изправи на металните си крака и по този начин пътят на ниските превозни средства беше спрян.

Стигнахме до мястото, от където електрическото силово поле образуваше невидим тунел до полигона, и забелязахме, че броят на бойните и многокраки коли значително е нараснал и оръдието на всяка от тях беше готово за стрелба.

При тази гледка спряхме нерешително. Нито един марсианец не се виждаше наблизо, с изключение на труповете на няколко души, скупчени в основата на едната от кулите. Явно тук беше станала престрелка и чудовищата бяха удържали победа. Приближаването ни би означавало сигурна смърт.

Не можех да реша дали да продължим и в същото време чувствах, че колкото по-бързо стигнем до снаряда, толкова по-добре — с всеки изминат миг шансовете ни намаляваха.

— По-добре да почакаме — обади се тихо Амелия.

— Напротив, мисля, че трябва да продължим — прекъснах я аз припряно. — С тези униформи никой няма да ни спре.

— А Едуина?

— Ще трябва да остане тук.

Въпреки привидната ми категоричност, никак не се чувствах уверен. Една от наблюдателните кули се придвижи встрани, насочвайки заплашително оръдието си към близката сграда. Дрънчащите й метални пипала се протегнаха към прозорците, явно търсеха има ли още някой вътре. След няколко секунди скоростта на краката се увеличи.

— Гледай, Едуард! — възкликна Амелия.

От една от съседните сгради някакъв марсианец махаше оживено с ръце. Без да изпускаме машината от очи, бързо приближихме към него и в това време той и Едуина размениха няколко думи. Беше един от мъжете, с които се бяхме срещнали предишния ден.

— Той каза, че само пилоти на летящите бойни машини могат да продължат по-нататък — преведе Едуина думите на мъжа. — Мъжете, които бяха вчера с вас, ви очакват.

Нещо в начина, по който говореше, ме накара да се усъмня, но сега не беше време за уточнения.

— Ще дойдеш ли с нас? — обади се Амелия.

— Не, оставам да се бия.

— А къде са другите двама? — попитах я аз.

— В летящата бойна машина.

Дръпнах Амелия настрани:

— Какво ще правим?

— Трябва да продължим. Ако бунтът се разгори, може и да не успеем да отлетим.

— А как ще разберем, че не ни устройват клопка?

— Но кой да ни я устрои? Ако не можем да им се доверим, то тогава сме загубени.

— Именно от това се страхувам.

Мъжът, който до преди минута махаше към нас, вече беше изчезнал и всеки миг Едуина щеше да го последва. Погледнах през рамо към кулата с чудовището, но не забелязах никакво раздвижване.

— Довиждане, Едуина — каза Амелия. Тя вдигна ръка, разпери пръсти, след което и момичето стори същото.

— Довиждане, Амелия — обърна се и влезе във входа на сградата.

— Твърде хладно сбогуване — не пропуснах да отбележа. — Като се има пред вид, че си водачът на революцията.

— Нищо не разбирам, Едуард.

— И аз не разбирам. Мисля само, че трябва час по-скоро да влезем в снаряда.