Кристофър Прийст
Машината на пространството (39)

II

Няколко дена след пристигането ни по причини, които ще станат ясни по-късно, Амелия нарече новия ни дом Град на опустошението.

Той беше разположен в местност, където се пресичаха два канала. Единият, край чиито брегове спряхме за първи път, се простираше по посока север-юг. Вторият идваше от северозапад, а след пресичането му с първия чрез сложна система от шлюзове продължаваше на югоизток. Градът беше издигнат в тъпия ъгъл, образуван от срещата на двата канала, а край южната и западната му страна бяха прокопани няколко допълнителни канала с пристанища.

По наша груба преценка градът заемаше площ от дванайсет квадратни мили, но сравнение с градовете на Земята на тази основа не можеше да става, защото Градът на опустошението беше построен почти в кръг. Нещо повече, на марсианците беше хрумнала идеята напълно да изолират индустриалния район от жилищната площ, където сградите бяха приспособени за всекидневните нужди на хората.

Единият от тези промишлени центрове, разположен северно от града, видяхме от влака; друг, по-малък, беше построен край канала на югоизток.

Що се отнася до населението на Града на опустошението, то беше наистина твърде малобройно, факт, който стана основна причина Амелия да измисли непривлекателното му име.

Повече от ясно беше, че е бил предназначен за хиляди и хиляди жители — сградите бяха твърде много, почти липсваше празно пространство между тях, а че сега само малка част от града беше населена, беше очевидно: обширни квартали бяха изоставени и запуснати. Сградите в тях бяха полуразрушени, а улиците — покрити с изронена мазилка и ръждясали метални греди.

Установихме, че нощем се осветяват само населените райони на града, а в запустелите, които изучавахме денем, липсваха дори високите метални кули. Никога не се престрашихме да останем в някой от полуразрушените квартали през нощта, защото като оставим настрани факта, че така изоставени, те бяха неосветени и пълни с опасности, из улиците им непрекъснато патрулираха някакви високоскоростни коли, които кръстосваха, издаваха смразяващ вой, а прожекторите им претърсваха всеки кът.

Жестоката охрана на града беше първият признак за драконовия терор, на който бяха подложени марсианците.

Споменах вече, че градът бе с кръгла форма. Този факт открихме съвсем случайно в продължение на няколко дни, след което, качвайки се на покрива на една от най-високите сгради, можахме да се уверим в правилността на предположението си.

По време на една от разходките през първите дни на престоя ни в Града на опустошението, бяхме тръгнали с Амелия на север с намерението да проверим ще можем ли да прекосим разстоянието от близо цяла миля в пустинята, за да стигнем до един от индустриалните райони на града.

Поехме по улица, която водеше право на север. Наоколо ни се намираха все обитавани сгради и почти на всяка крачка срещахме метални кули. По едно време забелязах, че платформата на кулата в непосредствена близост с пустинята спря да се върти и обърнах внимание на Амелия върху този факт. Известно време не се решавахме да продължим, но Амелия заяви, че не вижда никаква опасност.

Докато минавахме покрай кулата, стана ясно, че човекът или хората вътре следяха през наблюдателната платформа нашето движение. Тъмното, овално стъкло отпред се извърташе постепенно със скоростта на нашето движение. Не бяха предприети никакви действия срещу нас, ето защо продължихме, но чувството, че сме наблюдавани, не ни напущаше.

Бяхме така ангажирани от мълчаливото следене, че когато неочаквано налетяхме на действителната ограда на града, се сепнахме. Границата се оказа прозрачна или почти прозрачна стена, която препречваше пътя. Естествено, в първия миг решихме, че преградата е стъклена, но това беше само в първия миг. Материалът, от който беше направена, бе непознат за нас. Най-вероятното предположение беше, че това е силово поле, създадено от електрически източник. Така или иначе не можехме да я преодолеем и следени от наблюдателната кула, направихме няколко неуспешни опита да преминем оттатък. Усещахме хладна, непроницаема стена.

Върнахме се по пътя, по който бяхме дошли, отново внимателно проследени. След известно време, когато минавахме през един от изоставените квартали, отново се натъкнахме на стената. Скоро се уверихме, че тя обгръща града в кръг и пресича не само улиците, но и сградите.

Покачени на един от покривите, успяхме да видим, че отвъд тази стена имаше твърде малко постройки.

Амелия първа се сети за възможния отговор, свързан с безсъмнено по-високата температура и сгъстения въздух в града в сравнение с пустинята. Тя предположи, че бариерата в същност е може би хемисфера, покриваща целия град. Под нея, отбеляза тя, е възможно да се поддържа постоянно атмосферно налягане, а въздействието на силното слънце е сведено до поносими граници.