Кристофър Прийст
Машината на пространството (111)

IV

След последното отпътуване на сър Уилям с Машината на времето къщата очевидно е била затворена; като изключим неразбориите и разрушенията, причинени от експлозиите и пожара, всичко си беше по местата; мебелите бяха покрити с калъфи, а по-ценните предмети стояха заключени в шкафовете. Мистър Уелс и аз влязохме в стаята за преобличане на сър Уилям, където открихме достатъчно дрехи, с които се облякохме прилично.

Малко по-късно, докато Амелия приготвяше вечерята, ние с мистър Уелс, понамирисващи на нафталин, обиколихме къщата. При напускането на къщата прислужниците се бяха ограничили с почистването на домакинските помещения, а лабораторията както и преди години беше задръстена с метални парчета и различни части. Тук всичко беше мръсно, прашно и посипано с натрошени стъкла. Генераторът за електрическия ток си беше на мястото, но не посмяхме да го включим от страх да не привлечем вниманието на марсианците.

Седнахме да се храним на свещи в най-отдалечената от долината стая на приземния етаж; навън цареше абсолютна тишина, но и тримата бяхме неспокойни, съзнавайки че всеки миг марсианците могат да пристигнат.

Позаситихме глада си и с отпуснато от виното съзнание подехме отново темата за пълната победа на марсианците.

— Съвсем ясно е, че целта им е да превземат Лондон — каза мистър Уелс. — Ако не го сторят тази нощ, не виждам какво може да ги спре утре сутринта.

— Но ако завладеят Лондон, то тогава ще владеят цялата страна! — възкликнах аз.

— Именно от това се боя. Уверен съм, че вече опасността е ясна и смея да твърдя, че докато ние седим тук и си говорим, отрядите от гарнизоните на север вече се придвижват насам. А дали ще успеят да се справят по-успешно, отколкото нещастниците, които наблюдавахме днес, това никой не може да каже с положителност. Британската армия бързо взема поука от грешките си, така че вероятно ще станем свидетели и на победи. Това, което наистина не знаем, е какво искат да получат чудовищата.

— Искат да ни заробят — обадих се аз. — Те не могат да живеят, ако не пият човешка кръв.

Мистър Уелс ме погледна остро.

— Откъде ви дойде това наум, мистър Търнбул?

Онемях. Всички бяхме свидетели как марсианците събират хора, но изглежда само на мен и на Амелия беше ясно какво ги очаква.

— Струва ми се, че трябва да разкажем на мистър Уелс какво знаем, Едуард.

— Известни са ви някакви подробности за тези чудовища ли? — попита мистър Уелс.

— Бяхме… в ямата при Уокинг — поясних аз.

— Аз също бях там, но не забелязах да пият кръв. Това е удивително разкритие, и то твърде сензационно, ако мога така да се изразя. Надявам се, не говорите празни приказки.

— Говорим от опит — обади се Амелия. — Ние бяхме на Марс, мистър Уелс, но не зная дали ще ми повярвате.

За мое голямо удивление новият ни приятел не изглеждаше много изненадан.

— От много години имам подозрения, че и на други планети от нашата слънчева система има живот — каза той. — Струва ми се напълно вероятно един ден човекът да посети тези светове. Успеем ли да преодолеем силите на гравитация, пътуването до Луната ще стане лесно като пътуването до Бирмингам. — Той гледаше втренчено ту Амелия, ту мен. — А вие твърдите, че вече сте били на Марс, така ли?

Кимнах.

— Пътувахме с Машината на времето на сър Уилям, но допуснахме грешка при управлението.

— Доколкото си спомням, сър Уилям имаше намерение да пътува само във времето.

С няколко думи Амелия обясни как съм откачил никеловия лост, който е пречел да става придвижване и в пространството. Оттам нататък разказът потече по-гладко и в следващите няколко часа ние описахме по-голяма част от приключенията си. На края стигнахме до описанието на завръщането ни на Земята.

Мистър Уелс дълго мълча. Междувременно беше си сипал от бутилката е бренди, която открихме в пушалнята и дълго държа чашата в ръце.

Най-после той наруши мълчанието и каза:

— Ако всичко това, което ми разказахте, не е плод на някаква измислица, мога да ви уверя, че това е най-невероятната история, която съм чувал.

— Ние не се гордеем твърде с това, което сторихме — казах аз.

Той нетърпеливо махна с ръка:

— Не бива да се обвинявате излишно. Всеки друг на ваше място би постъпил така и макар че се дадоха много жертви и собствеността на много хора пострада, вие не сте могли да изпреварите тези противни същества.

Той ни зададе няколко въпроса, свързани с историята, която му разказахме, а ние отговаряхме, доколкото можехме.

Накрая той завърши с думите:

— Мисля, че вашият опит е най-доброто оръжие срещу тях. При всяка война най-добра е тактиката, основаваща се на познаването на врага. Причината да не можем да се възпротивим успешно на тази угроза е и непознаването на техните мотиви. Щом не можем да помогнем на властите, длъжни сме сами да предприемем някакви действия.

— Аз също мислех за тези неща — се обадих. — Нашето намерение беше да влезем във връзка със сър Уилям, защото ми се струва, че Машината на времето може да се окаже мощно оръжие срещу тези същества. Как мислите, че би могла да се използва? Няма същество, колкото и безмилостно да е то, което да се защити от невидим враг.

Мистър Уелс кимна с разбиране, но каза:

— За нещастие не можем да намерим нито сър Уилям, нито неговата Машина.

— Зная, сър — мрачно признах аз.

Беше станало вече доста късно и скоро прекратихме разговора, защото и тримата бяхме изморени до смърт. Тишината отвъд стените на къщата беше все така гробовна, но предчувствайки, че никой от нас няма да може да заспи спокойно при тази несигурност, преди да се приготвим за лягане, се измъкнахме тихо от къщата и като прекосихме моравата, приближихме билото на хълма.

Оттатък долината на Темза всичко гореше. Накъдето и да се извърнеше човек, докъдето погледът стигаше, нощта беше осветена от пламъците на горящи сгради. Небето над нас беше чисто и звездите грееха ярко.

Амелия ме улови за ръката и прошепна:

— Като на Марс, Едуард! Те вече превръщат нашия свят в техен.

— Не можем да им позволим да продължават — казах аз. — Трябва да намерим начин да се преборим с тях.

Точно в този момент мистър Уелс посочи на запад, където светеше ярка зелена точка. Тя нарастваше с всеки миг и само след няколко минути за никой от нас нямаше съмнение, че това е четвъртият снаряд. Скоро светлината стана ослепително ярка и в един миг с ужас осъзнахме, че тя лети право към нас. Не мина много и снарядът загуби височина и се приземи с оглушителна експлозия на три-четири мили югозападно от нас.

Силната зелена светлина са стопи постепенно в нощта и отново се спусна мрак.

— На път са още шест снаряда — промълви мистър Уелс.

— Всичко е безнадеждно — въздъхна Амелия.

— Никога не бива да се губи надежда. Безсилни сме да се справим с тези чудовища.

— Трябва да построим втора Машина на времето — заяви мистър Уелс.

— Но това е невъзможно — възрази Амелия. — Само сър Уилям знае как да я конструира.

— Той в детайли ми обясни основния принцип — каза мистър Уелс.

— На вас, както и на много други, но въпреки всичко с твърде неясни термини. Дори аз, която понякога работех с него в лабораторията, имам само обща представа от основните механизми.

— В такъв случай може да успеем! — заяви ентусиазирано мистър Уелс. — Вие сте му помагали да я построи, а аз — да я конструира.

При тези думи ние с Амелия го погледнахме с любопитство. Светлината на пожарите в долината хвърляше странни сенки по чертите на лицето му.

— Помагали сте да се конструира Машината на времето ли? — попитах аз все още невярващ.

— В известен смисъл — да; той често ми показваше проектите си и дори му дадох някои предложения, които той възприе. Ако чертежите са налице, няма да ми отнеме много време да възстановя познанията си. Надявам се, че все още са в касата на лабораторията.

— Той винаги ги държеше там — каза Амелия.

— В такъв случай няма да можем да ги вземем! — възкликнах аз. — Нали сър Уилям го няма?

— Ако се наложи, ще взривим ключалката — подхвърли мистър Уелс, който очевидно твърдо беше решил да проведе докрай намерението си.

— Няма да стане нужда — обади се Амелия. — Имам резервни ключове в стаята си.

Неочаквано мистър Уелс протегна ръка към мен и аз я поех нерешително, без да съм сигурен в какво ще се състои нашият договор. Той постави другата си ръка върху рамото ми и го стисна сърдечно.

— Търнбул — започна мистър Уелс сериозно. — Вие, аз и мис Фицгибън ще обединим усилията си, за да победим врага. Ще станем неподозираният и невидим негов противник. Ще се преборим с тази заплаха, като се спускаме над тях и ги унищожаваме по начин, за който не са и сънували. Утре ще се заловим за построяването на нова Машина на времето, с която ще излезем и ще спрем веднъж завинаги техните действия.

Сетне, обзети от вълнение, което неизменно обхваща човек, когато вземе решение, започнахме да се поздравяваме, да се смеем високо и шумно да заплашваме нашествениците долу в долината. Нощта бе тиха, но във въздуха се носеше мирис на дим и смърт, тъй като желанието за мъст е от онези пориви в човека, които му носят най-голямо задоволство. Когато се върнахме в къщата, бяхме изпълнени с изключителна вяра в бързата си победа.