Кристофър Прийст
Машината на пространството (27)

IV

Когато няколко минути по-късно Амелия се появи, тя беше напълно облечена и носеше корсета си, преметнат между дръжките на чантата.

— Няма ли да хвърлите това? — попитах. — Толкова неудобна дреха е.

— Само когато дълго време не можеш да я свалиш — каза тя твърде сконфузена. — Ще остана така днес, а утре пак ще я сложа.

— С нетърпение ще чакам момента, когато отново ще ви помогна — заявих съвсем искрено.

— Няма да стане нужда. До утре ще сме в някое цивилизовано място и ще си наема прислужничка.

Тъй като тя цялата беше пламнала, а аз бях съвършено спокоен, сметнах за нужно да отбележа:

— Ако моето мнение има някакво значение за вас, мога да ви уверя, че фигурата ви без корсета е не по-малко елегантна.

— Не е там работата. Няма ли да тръгваме?

Тя потегли и аз я последвах.

Всичко това беше само временно отвличане от тежката ни съдба, скоро слънцето слезе толкова на запад, че растенията започнаха да хвърлят сянка. Щом тя падна върху нас, веднага усетихме силен хлад.

След още половин часов ход тъкмо смятах да предложа да починем за малко, когато Амелия внезапно спря и се загледа в лека вдлъбнатина в пръстта пред нас. Миг след това с бързи стъпки се отправи натам.

Последвах я.

— Ще трябва да се приготвим за нощта — обади се тя. — И мисля, че най-добре е това да стане сега.

— По принцип нямам нищо против. Но ми се струва, че ще е по-добре да вървим колкото се може по-дълго.

— Да, но това място е дълбоко. Ще прекараме нощта тук.

— На открито?

— Няма да се наложи. Имаме време да си построим бивак, преди да е мръкнало. — Тя оглеждаше вдлъбнатината с преценяващ поглед. — Когато бях в Швейцария, ми показаха как се строи навес, в случай че замръкнеш насред път. Трябва да издълбаем тази дупка още и да издигнем насипи. Ако вие свършите тази работа, аз ще нарежа листа.

Известно време поспорихме — убеден бях, че е добре да използваме дневната светлина, за да изминем поне още малко път, но Амелия твърдо беше решила да останем. На края тя съблече жакета си и се отправи към растенията, а аз клекнах и започнах да ровя песъчливата почва с ръце.

Нужни ни бяха два часа, за да построим мястото за нощуване, така че да задоволи и двама ни. През това време бях разчистил по-едрите камъчета, а Амелия беше начупила огромен куп от папратоподобните листа. Подредихме ги като за голям лагерен огън, в основата на който смятахме да се настаним.

Слънцето вече почти се беше скрило зад стената от растения и двамата усещахме застудяването.

— Мисля, че направихме всичко, което зависеше от нас — въздъхна Амелия.

— В такъв случай вече можем да се скрием вътре, нали? — Чак сега виждах колко разумно се оказа настояването й да започнем по-отрано. Ако бяхме продължили да вървим, никога нямаше да успеем да се подготвим така добре за нощта.

— Жаден ли сте?

— Всичко е наред — отвърнах аз, но това си беше чиста лъжа. През целия ден гърлото ми гореше от жажда.

— Но вие нищо не сте пил.

— Мога да изкарам нощта.

Амелия показа едно дълго витообразно стъбло, което беше донесла в бивака. Пречупи го и ми го подаде:

— Изпийте сока, Едуард. Напълно безопасно е.

— Може да е отровен.

— Не е отровен. Преди час, когато свалях корсета си, го опитах. Съживява те, а неприятни последици не забелязах.

Доближих края на стъблото до устните си и внимателно смукнах. Устата ми се изпълни с хладка течност. След първата глътка миризмата не беше чак толкова неприятна.

— Напомня ми сиропа за засилване, който ме караха да пия като дете — казах аз.

Амелия се усмихна:

— Значи и на вас са ви давали сиропа на Париш. Чаках да видя дали ще забележите приликата.

— След това обикновено получавах по лъжица мед, за да премахне лошия вкус.

— Този път ще трябва да минете без мед.

— Наистина ли? — дръзко попитах аз.

Амелия ме погледна остро и лицето й отново поруменя. Хвърлих пълзящото растение встрани и помогнах на момичето да се промуши под импровизирания заслон.