Кристофър Прийст
Машината на пространството (83)

IV

Спомняйки си за лоялността на Амелия към народа на Марс, реших да не й казвам нищо. Ако разбереше, че на борда има чудовища, веднага щеше да се досети, че те не може да са тръгнали без храната си, и тази мисъл нямаше да й дава мира. На мен самия също не ми беше приятно да знам, че отвъд металната стена на контролната кабина се намират няколко мъже и жени, които при нужда ще се пожертват, за да бъдат нахранени чудовищата, но това не можеше да ми помогне при решаването на основния проблем.

Ето защо, когато се върнах и Амелия забеляза колко съм блед, не й казах нищо за видяното преди малко.

През нощта спах неспокойно и щом се събудих, ми се стори че дочувам леко шумолене, идващо от съседната кабина.

На следващия ден, втори от нашето пътуване, се случи нещо, което извънредно много затрудни задачата ми да държа в тайна откритието си.

Изпробвах екрана за предно виждане; исках да разбера какво се криеше зад думата „мишена“. При натискането на определени копчета върху картината се появяваше светъл пояс, в чийто център имаше кръг с две пресечени на кръст линии. За съжаление не успях да разбера нищо повече.

Прехвърлих вниманието си върху екрана за задно виждане.

Гледката на Марс, която се разкри пред мен, значително се беше променила за времето, което бяхме прекарали в сън.

Червеникавата планета се беше отдалечила на достатъчно разстояние, за да я видим вече като диск, който поради въртенето на нашия кораб сякаш също се въртеше. Виждахме огряната от слънцето страна на планетата, което само по себе си беше окуражително, защото Земята беше обърната към Марс с огряната си от слънцето страна. Планетата, разбира се, също се въртеше около оста си, а на сутринта забелязах, че от вулкана започна ново изригване.

Според моя часовник някъде около пладне край върха на вулкана се появи огромен бял облак пара.

Повиках Амелия при пулта и й показах какво виждам.

Тя гледа известно време мълчаливо, след което тихо каза:

— Едуард, мисля, че са изстреляли нов снаряд. Кимнах безмълвно, защото думите й само потвърждаваха опасенията ми.

Целия следобед не се отделихме от екрана и забелязахме как облакът се движи плавно пред лицето на планетата. От снаряда нямаше и следа, но и за двамата беше ясно, че вече не сме сами в пространството.

На третия ден беше изстрелян трети снаряд и Амелия заяви:

— Участваме в нашествие към Земята.

— Не вярвам — излъгах я съвършено съзнателно. — Убеден съм, че ще имаме на разположение двадесет и четири часа, през които да уведомим властите на Земята.

На четвъртия ден отново пак по пладне наблюдавахме следващото изстрелване.

С неповторимата си логика Амелия заяви:

— Те действат систематично, а нашият кораб беше първият в предварително подготвената система. Едуард, отново ти повтарям, че участваме в нападение на Земята.

Естествено, ставаше безпредметно да крия своята тайна. Заведох я в коридорите, минаващи по протежението на корпуса и й показах какво бях видял през тясното прозорче. Чудовищата мирно дремеха. Амелия погледна мълчаливо през дупката.

— Налага се, когато стигнем Земята — обади се тя на края, — да действаме бързо. Трябва да се измъкнем от снаряда при първа възможност.

— Освен ако не успеем да ги ликвидираме предварително — отвърнах аз.

— Има ли такава възможност?

— Нали това се опитвам да измисля. Няма начин да влезем в тяхната кабина. — Показах й как е запечатана вратата — Може би ще успеем да прекъснем подаването на въздух при тях.

— Или да пуснем с въздуха някаква отрова.

Приех идеята с радост, защото откакто бях направил откритието си, мисълта за това, което тези противни същества можеха да причинят на Земята, не ме напускаше. Нямах представа как се подава въздух в кабините, но вече бях започнал да се справям с командното табло на кораба и се чувствах по-уверен в силите си.

Не споменах пред Амелия за робите в тяхната кабина, защото сега вече бях абсолютно сигурен, че тук, на борда, има много от тях, но се оказа че не съм предвидил вярно нейната реакция.

Същата вечер Амелия ме попита:

— А къде са робите от Марс, Едуард?

Въпросът беше зададен така направо, че не знаех какво да отговоря.

— В кабината до нас ли са? — продължаваше тя.

— Да — отвърнах аз. — Но вратата е запечатана.

— В такъв случай няма никакъв шанс да ги освободим.

— Поне аз не мога да измисля такъв.

Потънахме в мълчание, защото никой от нас не искаше да говори за тъжната съдба на тези нещастници. По-късно отново отидох, този път сам, до тяхната врата и се опитах да разбера не може ли по някакъв начин да се отвори, но положението беше безнадеждно. Доколкото си спомням, никой от нас не повдигна повече въпроса за робите. За което искрено й бях благодарен.