Кристофър Прийст
Машината на пространството (23)

VIII

Лежах в пълен мрак с чувството, че съм покрит с нещо жилаво и влажно. Когато направих опит да се изправя, единственото, което постигнах, беше безрезултатно махане на ръце и крака. Усетих, че пропадам още по-дълбоко в това плъзгаво като тресавище обкръжение. Някакъв лист се залепи на лицето ми, задъхах се от недостиг на въздух и се опитах да го отхвърля. Закашлях се от усилието да си поема въздух, замахах инстинктивно с единственото желание да се измъкна, усещах, че в противен случай ще се задуша. Нямаше за какво да се хвана, защото около мен беше плъзгаво и влажно. Сякаш бях паднал с главата надолу в огромна маса с морски водорасли.

Почувствах, че отново пропадам, и този път отчаян се оставих на волята на съдбата. Сигурно щях да потъна във влажния листак, защото при всяко завъртане главата и лицето ми все повече се покриваха с противната маса наоколо. Сега вече усещах вкуса й — блудкав, воднист, с привкус на желязо.

Някъде наблизо чух тежко дишане.

Извиках:

— Амелия!

Гласът ми прозвуча като хриптящо проскърцване. Веднага се закашлях.

— Едуард? — нейният глас беше писклив и уплашен, след което чух как и тя се закашля. Надали беше на повече от няколко ярда от мен, но не можех да я видя, а и не можех да определя в каква посока е.

— Не сте ли пострадала? — попитах в отговор и отново се закашлях.

— Машината на времето, Едуард. Трябва да се качим… тя ще се върне обратно…

— Къде е тя?

— Тук до мен. Не мога да я стигна, но я докосвам с крака си.

Разбрах, че момичето е вляво от мен и започнах да се придвижвам натам, ровейки из противната каша, пресягайки се с надеждата да се уловя за нещо твърдо.

— Къде сте? — извиках аз, като се опитвах да придам на гласа си по-приличен вид, разбира се, безуспешно.

— Тук съм, Едуард. Движете се по гласа ми.

Чувах я по-ясно, но думите й бяха странно накъсани, сякаш и тя се давеше.

— Плъзнах се… Не мога да намеря Машината на времето… тук някъде е…

Махах отчаяно с ръце из тревите, докато на края я открих. Ръката ми докосна гърдите й и тя веднага я улови.

— Едуард… трябва да намерим Машината!

— Нали казахте, че е тук?

— Тук някъде… до краката ми…

Допълзях до нея и като размахвах ръце във всички посоки, отчаяно търсех Машината. Амелия остана зад гърба ми, усетих, че и тя успя някак да се изправи и приближи до мен. Силно наведени, непрестанно подхлъзвайки се и клатушкайки се, като не спирахме да кашляме и кихаме, треперещи от студа, който ни пронизваше до кости, продължавахме отчаяните си усилия да открием Машината. Никой от нас не искаше да вярва, че шансът ни за оцеляване беше единствено в тези три минути.