Кристофър Прийст
Машината на пространството (26)

III

Открихме, че движението по равнината не беше толкова лесно. Макар с издигането на слънцето по небосклона всичко около нас да изглеждаше все по-приятно и в стъпката ни, предполагам благодарение на височината и на чистия хладен въздух да имаше известна лекота, бързо се уморявахме и трябваше често да почиваме.

В продължение на около три часа поддържахме равномерен ход, като през равни интервали от време почивахме и се редувахме да носим чантата. Физическото усилие ме посъживи, но за Амелия не беше така лесно; дишаше все по-трудно и често се оплакваше от виене на свят.

Това, че пейзажът не се беше променил от момента, в който тръгнахме, потискаше и двамата. С малка разлика във височините стената от растителността пресичаше пустинята без прекъсване.

Колкото по-високо се издигаше слънцето, толкова по-горещи ставаха лъчите му и скоро дрехите ни съвсем изсъхнаха. Нямаше с какво да покрием главите си (шапката на Амелия беше останала без периферия, а аз бях загубил моята сред растенията) и скоро от силното слънце усетихме неприятно изтръпване на кожата на лицето.

Слънчевата топлина действаше явно и на растежа на стъблата край нас. Неспирното движение на сякаш оживелите растения трая около час след изгряването на слънцето, но сега се забелязваше само тук-там; наместо това бяхме свидетели на мълниеносния растеж на младите филизи, обилно обливани от сока на по-старите растения.

Един въпрос ме измъчваше от самото начало на нашето „приключение“ и колкото повече вървяхме, толкова по-невъзможно ми бе да продължавам да мълча.

Най на края рекох:

— Амелия, искам да ви кажа, че се чувствам отговорен за нашето премеждие.

— Какво искате да кажете?

— Не биваше да се намесвам в работата на Машината на времето. Това беше безразсъдство.

— Вие носите точно толкова отговорност, колкото и аз. Моля ви да не говорим повече за това.

— Но може би сега животът ни е в опасност.

— Заедно ще трябва да посрещнем това — каза тя. — Ако продължавате да се самообвинявате, животът ви ще стане нетърпим. Аз бях тази… която забърка кашата с Машината. Най-важната ни грижа сега трябва да е… да се върнем…

Рязко се обърнах и погледнах Амелия, лицето й бе пребледняло, а очите й се бяха притворили. Миг по-късно тя се олюля, погледна ме безпомощно, след което се препъна и с целия си ръст се просна на песъчливата почва. Спуснах се към нея.

— Амелия! — извиках разтревожен, но тя не помръдваше. Взех ръката й и потърсих пулса: едва долових неравномерното му туптене.

Чантата беше в мен, с разтреперани пръсти се опитах да отворя закопчалката, най на край успях. Зарових трескаво, убеден, че онова, което търся, непременно е вътре. След минута го открих: това беше малко шише с амонячна сол. Отвъртях капачката и поднесох стъкълцето под носа на момичето.

Въздействието му беше мигновено. Амелия се закашля силно и се опита да се отдръпне. Обгърнах раменете й с ръка и й помогнах да седне. Тя продължаваше да кашля, а от очите й обилно се стичаха сълзи. Спомних си, че бях виждал какво правят някои хора в такива случаи и наведох главата й към коленете.

След около пет минути тя се изправи и ме погледна. Лицето й беше все още бледо, а очите — пълни със сълзи.

— Вървяхме твърде дълго, без да хапнем — обади се тя. — Много силно ми се зави свят и…

— Сигурно е от голямата надморска височина — опитах се да я успокоя. — Веднага щом открием някакъв път надолу, ще слезем от това плато.

Бръкнах пак в чантата и намерих шоколада. Бяхме изяли една малка част, затова отчупих две таблетки и й ги подадох.

— Не, Едуард — отказа тя.

— Изяжте ги. По-слаба сте от мен.

— Нали току-що ядохме. Трябва да го пазим.

Тя взе отчупеното парче и останалата част от шоколада и с категорично движение го пъхна в чантата.

— Това, от което наистина имам нужда, е чаша вода. Страшно съм жадна.

— Мислите ли, че сокът от растенията става за пиене?

— Ако не открием някаква вода, в крайна сметка ще трябва да опитаме и това.

— Когато паднахме — казах аз, — без да искам глътнах малко от сока. Различава се от водата само по това, че е леко горчив.

След още няколко минути Амелия се изправи, както ми се стори, малко несигурно, но заяви, че е готова да продължи. Накарах я да глътне още малко коняк.

И макар че вървяхме много по-бавно, тя отново се спъна и строполи на земята. Този път не загуби съзнание, но каза, че й се повдига. Почивахме цели тридесет минути, а през това време слънцето се издигна в зенита си.

— Амелия, моля ви, хапнете още малко шоколад. Сигурен съм, че ви прилошава от глад.

— Не съм по-гладна от вас — заяви тя. — Не е това.

— Какво е тогава?

— Не мога да ви кажа.

— Знаете ли каква е причината?

Тя кимна.

— Тогава, моля ви, кажете ми, може и да измисля нещо, за да ви помогна.

— Нищо не можете да направите, Едуард. Ще се оправя.

Коленичих на пясъка пред нея, сложих ръце на раменете й:

— Амелия, никой не знае още колко ще трябва да вървим. Не можем да продължим, ако не сте добре.

— Аз съм здрава.

— Нямам такова впечатление.

— Притеснена съм, но не съм болна.

— Тогава направете нещо — отвърнах аз, чувствайки, че тревогата ми прераства в раздразнение.

Тя замълча за момент и сетне с моя помощ се изправи на крака.

— Почакайте ме, няма да се бавя.

Взе чантата си и бавно се отправи към стената от растения. С предпазливи стъпки премина пространството от по-ниски храсти и навлезе сред високите стъбла. Преди да се скрие от погледа ми, тя се обърна, погледна ме и изчезна зад гъстите стъбла.

Предполагах, че иска да остане сама и се обърнах с гръб.

Изминаха няколко минути, а тя все още не се появяваше. Почаках около четвърт час, след което започнах да се тревожа. Откакто Амелия беше изчезнала от погледа ми, наоколо цареше пълна тишина… но макар тревогата ми да растеше с всеки изминат миг, разбирах, че от уважение към желанието й да е сама трябва да чакам.

Тъкмо погледнах часовника си, притеснен от двайсетминутното й забавяне, когато чух:

— Едуард…?

Без да се бавя, изтичах по посока на гласа, препускайки през аленочервените растения към мястото, където за последен път бях видял момичето. Измъчван от картината на някакво ужасно нещастие, което е могло да я сполети, аз за нищо на света не можех да си представя онова, което видяха очите ми.

Спрях като закован и веднага извърнах поглед: свалила полата и блузата си, Амелия стоеше пред мен… по бельо!

Придържаше полата пред себе си, за да се поприкрие, и ме гледаше плахо и смутено.

— Едуард, не мога да го сваля… Моля ви, помогнете ми…

— Но какво правите? — извиках удивен.

— Корсетът ми е много стегнат… едва дишам, а не мога да го развържа. — Тя се разрида и след малко през сълзи продължи: — Не исках да ви казвам, но от вчера не съм оставала сама. Много е стегнат… моля ви, помогнете ми…

Не мога да скрия, че трагичният израз, изписал се на лицето й, ме забавляваше, но потиснах усмивката си и застанах зад гърба й.

— Какво трябва да направя?

— Има две връзки, които са завързани долу, но без да искам, затегнах възела.

Поразгледах мястото и разбрах каква е работата. Почти без всякакво усилие разплетох с нокти възела.

— Готово — заявих аз и се дръпнах. — Развързан е.

— Моля ви, Едуард, разхлабете връзките. Не мога да стигна сама.

Чувствата, които бушуваха в мен, ме накараха да избухна:

— Амелия, не можете да искате да ви съблека!

— Искам само да разхлабите връзките. Това е всичко.

Пристъпих неохотно към нея и се залових прилежно да изтеглям връзките. Бях стигнал до половината, когато забелязах колко стегнат в действителност е бил корсетът около тялото й. Връзките сами изскочиха от последните два илика. Амелия свали корсета и го захвърли небрежно на земята. Тогава се обърна към мен.

— Просто не знам как да ви благодаря, Едуард. Струваше ми се, че още една минута и ще се задуша.

Ако тя сама не се беше обърнала към мен, щях да сметна присъствието си за изключително неприлично, защото Амелия беше изпуснала полата си и ми даде възможност да видя от колко тънка материя е направена долната й риза и колко твърди са гърдите й под нея. Пристъпих, чувствайки, че ще ми бъде разрешено да я прегърна, но момичето веднага се отдръпна и се покри с полата.

— Вече може да ме оставите сама — каза тя. — Ще успея да се облека без чужда помощ.